Поморие отдаде почит към Васил Левски /видео/

Десетки жители на Поморие се събраха пред паметника на Васил Левски в града, за да присъстват на възпоменателната церемония по повод 143 години от неговата кончина.
“Разлистваме пожълтелите страници на историята и се връщаме към този ден преди 143 години”, сподели в словото си г-жа Добринка Желязкова, учител по история.
“Смело можем да твърдим, че няма българин, който да не носи в сърцето си, защото за нас Левски е по-жив от всякога и ни тревожи с мисълта за неизпълнен дълг пред отечеството. Апостоле, поклон!”
На възпоменателната церемония бяха обявени и наградени победителите в литературния конкурс „Пред Апостола като пред икона”, организиран от ОДК-Поморие, за което вече ви информирахме. Наградите бяха връчени от кмета на общината Иван Алексиев.

Творбите на наградените:

Татяна Иванова, 7 клас – „Литературната къща”, гр. Добрич

Едно бесило,
разпънато върху прокървилата планина.
Една историческа карта,
приглушена от забрава.
Само границата укрепва историята ни.
Дните са безмълвни,
месеците-отчаяни,
а годините,
годините на миналото- поробени.
Уморената сабя вече не усеща времето.
Студът е вкочанил мислите.
Всичко е спряло.
Предизвестен е краят на слабите.
Четирите въпросителни на Левски
съм аз.

Виктория Димова, 3 клас –  СОУ “Иван Вазов”, гр. Поморие

    За пръв път чух името Васил Левски, когато бях много малка. Тогава моят дядо ми разказваше, че Левски е герой на България, защото се е борил за свободата. Тогава не разбирах думите “смелост” и “свобода”, но запомних гласа на дядо, който беше изпълнен с любов. С такъв глас се говори само за хора, много близки до сърцето ти. Запомних и онези сини очи, които ме гледаха от портрета на Левски.
Сега съм по-голяма и вече започвам да осъзнавам значението на онези две думи – “смелост” и “свобода”. И винаги ги свързвам с Васил Левски. Виждам го преоблечен като въглищар, като турско заптие, като рибар. Запазил самообладание, да търси сам себе си заедно с враговете си. В студ и в пек неуморно да обикаля от град на град, от село на село, за да запали искрата на свободата в сърцата на българите, да разбуди приспаните им от петвековното робство умове. Чувам го пламенно да говори за свобода и равенство. И неволно го сравнявам с учениците на Христос. Сега разбирам защо нашият народ го нарича Апостол. Апостол на свободата!
А онези очи, които помня от портрета на Левски, виждам от иконата на Христос – топли, честни, обичащи. И изведнъж осъзнавам, че Левски е икона. Икона, пред която ще се кръстя и ще се моля за България.

Людмила Караджова, 11 клас – Европейско училище „Брюксел IV”

В съзнанието на всеки българин изникват определени представи, които асоциира с думата „патриотизъм“. Дали това ще бъдат идеи, вградени в неговия ум чрез многократните прочити на Ботевите стихотворения в училище или собствена носталгична картина на нещо свое и свято, тези представи формират в известна степен идентичността му. Нуждата да бъдем част от сплотено общество с общи нрави и идеали присъства у нас и ни подтиква към постоянно търсене на хора, споделящи хоризонтите ни на мислене; но и хора, които са естествено дарени с качества като упоритост, воля и целенасоченост. Те са способни не само да идентифицират проблемите, но и да намират решения за тях. Хора не на думите, а на действията. Те са герои и Левски е един от тях.
Личността му представлява своеобразен пример за модел на достоен български народен представител. Тя е палитра от универсално-оценени качества. Но би било лъжа да не признаем, че отдавна сме я поставили на пиедестал. Ние не вникваме в историческата личност, а повърхностно й се възхищаваме. Пренебрегваме недостатъците на собствените си идоли, разкрасяваме спомена за тях, който макар и не напълно достоверен остава записан в историята. А тя се пише от победителите. Дали ако българите не се бяха освободили от Османско робство, щяхме да възпяваме напразните усилия на един упорит идеалист? Сега ликът му предизвиква у нас патриотични чувства,  и ако се вгледаме в него по-внимателно, съзираме красотата на вярата и любовта му към земята и хората. Без тази любов, не би имало национално-освободително движение. Нито без несломимия му дух и надежда.
Днес не влагаме смисъл в тези думи. Сякаш свободата се е превърнала в онзи термин, който преповтаряме отново и отново, защото учебния план по литература го изисква от нас. Не разполагаме с реална представа за събитията – те отдавна са се превърнали в шаблони, в учебници, преиздавани година след година, всеки път губещи част от своята автентичност. Прекланяме се пред Апостола като пред икона, а забравяме, че той не е светец. И той е бил просто човек като нас, намерил вътрешната сила да се бори за това, което обича. В актуален контекст, пасивността на българската нация не би могла по никакъв начин да се оправдае с липсата на качествата, които Левски е  притежавал. Проблемът е, че ни учат на цитати от произведения, на заучени фрази, но не и на любов. Именно любовта  е най-могъщата сила, която ни устремява напред, подтиква ни да протестираме, когато някой посегне към нещо наше – култура, наследство. Тя ни кара да наречем себе си българи с гордост, където и да се намираме, а не с тъжна усмивка, породена от патетичния тон на лъжепатриотите. Тя е в основата на смисленото национално чувство, което ни обединява. Та ако трябва да се учим от Апостола – нека първо да обичаме, пък после да спорим за реформи и промени. Нека променим перспективата си и отместим за момент поглед от битовите проблеми. Насочим ли го към образа на Левски, можем да прогледнем по-дълбоко и в себе си. Там се крие същинското желание да принадлежим на един изстрадал, но силен народ.

Никол Бакалова, 8 клас – Гимназия „ Пейо Яворов”, гр. Петрич

За една земя и един герой
Снимки, документи, писма, знаме бунтовно, пищов и кама… Къс пожълтяла хартия, свещен завет и идеал… Един кратък живот и бесило, а след тях е … вечността.
Какъв човек може да каже, че „народната работа стои над всичко”… Каква душа може да съветва „братство всекиго, без да гледаме вяра и народност”… Какво сърце може да избере „които искат да мрат за отечеството, да бъдат готови”…
И каквото направи, той го направи в полза народу!!!
А след неговите дела, идват нашите думи…
За една земя, седналата на софричката пред свещения хляб, за да направи кръст и да се помоли за свобода и бъдеще. Страдалческата бащина земя мечтаела да не робува никому. Тя и днес заплита в шевиците майчината мъка за героите, любовта си към смелите българи, които като пред олтар положиха живота си…
За един идеал – да се жертваш за една велика кауза, не само за своето отечество, а за правото на всеки да бъде свободен. И заради тази идея да направиш кръст с кама и пищов над Евангелието от любов и вяра, че има два пътя, но си избрал достойния. И заради тази мечта да си скътал в тефтерчето молитвите си към Бог за спасение на България и на душите…
За един герой, единствен сред многото и най – добрите. Тъмните векове на робство и страдание са записали името му върху всяко листо от гората, която пее за вярната народна любов, върху всяка криволичеща пътека, където е останала следа от един устремен към революцията буден ум. Пътят му прекъсва страшно, но бесилото се превръща в най – прекия и светъл път към звездите.
За една история, пред която притихваш от почит и гордост. Написана с кръвта на много животи – кратки, но страшни, които от век на век прехвърлят могъществото и славата на велики мъже, робския плач и писъка на куршуми, но историята знае, че „без революция сме загубени во веки веков”.
За паметта… Да знаем и помним една „чиста и свята” душа, която се жертва за своята „чиста и свята” република.
Портрети, снимки, документи… Къс пожълтяла хартия… И едно бесило, което крещи: „Дела трябват, а не думи”!!!