140 години от рождението на Яворов /видео/

140 години от рождението на Яворов се навършват днес. Една изключителна привилегия за Поморие е да има честта той да пребивава, да се вдъхновява  и да започне да твори именно  тук, на брега на морето. Преди 118 г. в Анхиало  /Поморие/ идва едва 22 -годишният Пейо Тотев Крачолов. Година по-късно от тук за София си тръгва вече признатият поет Яворов, написал едни от най-добрите стихотворения в българската и световна литература. В знак на признателност към поета и революционер Яворов, на самия бряг на морето в Поморие, стои белокаменна статуя, поставена на 18 октомври 1959 г., в чест на 50 годишнината от пристигането на Пейо Крачолов в Анхиало. Днес на паметника на поета, изваян от скулптора Иван Блажев в Поморие, бяха поднесени венци и цветя в знак на признателност. А Стела Николова, Ирен Лимберова, Стефания Кусева, Виктория Димова, Дарина Шивачева и Александра Баласова, възпитаници на литературен клуб „Звъниче“, с преподавател  Мариана Маринова, прочетоха свои есета, по случай годишнината от рождението на Пейо Яворов.

Вижте видеото!

***

 

Вървя и  чета Яворовите стихотворения. Минавам покрай паметника на поета и изведнъж на пейката, която гледа точно към морето, виждам блед силует. Той се взира в безкрайното синьо и записва прилежно своите мисли в тефтерче. Гледам тайнствената и красива фигура с недоумение. С респект и с обич.

Море и небе – едно цяло. Фигурата гледа синевата, така сякаш това е единственото, което я интересува. Силуетът и морето общуват – говорят, мълчат  – на свой език. Езикът на Словото. Езикът на благословените.

Ирен Станимирова Лимберова, VII   клас

***

Душата ми е пленица смирена,

плени я твоята душа, пленена,

душата ни е в тихи две очи…

Така говори той… Пейо Яворов. Почувствал страстта на любовта и огъня на болката. С толкова чувства изплетени тънки шевици любов – красиви и светли. Едно сърце, любящо… Едно сърце, изпепелено от огъня на любовта. Огнената душа… Тази душа-пламъци – горяща и безсмъртна. Яворов – живият Яворов. Човекът, събудил десетки души. Творецът, раздал вдъхновение. Поетът, който нарисува цял народ с думи. Пеейки песен на песента си, той показва пътя.

За мен Яворов е океан. Неговото творчество е светът, който ме хвана за ръка и ме поведе по пътя.

Най-силните думи за мен, обагрени с толкова чувства, са неговите. Обичам да се понасям, дори за миг, в неговия свят.

Виктория Пламенова Димова, V клас

 

***

Болка, самота… любов… Яворов, това е той! Поет, мечтател и самотник, оставил след себе си вечните слова:

 

Стоях загледан. А шумяща

вълната гонеше вълна.

В море – додето поглед хваща.

 

Днес, уморен  от болка и провиждания, седи самотен на брега, с поглед в морето.

Вървя към теб, поете, подир сенките на облаците. Пристъпвам бавно, следвам твоя и своя път… Спирам се до любимия си камък, там,  където винаги мечтая да летя, там, където сънувам, че съм птица.

Сред пътя от каменни писма, улавям разказа за любовта към родината, към човека, към света.

Усещам самотата ти и сега… Мисля си… Защо гледаш все така тъжно в безкрая? Кого чакаш още? Обърни се, аз съм тук и идвам, защото имам нужда от теб, от твоите  две дълбоки очи.

Стела Николова,   VII клас

***

Пейо Яворов – най-лиричният и същевременно най-трагичен български поет, надскочил времето си. Светът, в който живее, е странен,печален, тъжен, страстен, гибелен, нещастен, самотен…

Обичам поезията на Яворов, с нея съм другаде. Не непременно на по-красиво и по-светло място; не точно и пространство – бездна. Просто – различен  свят – изтъкан от цялата сложност на битието.

Любовта и всичките и лица – възвишена, изгряща, спасителна, но и любов – ад. Чета стиховете му и си мисля колко талант може да носи един поет. И как да намира път до всяка душа. До всяко сърце!

Смирявам се пред дълбините на една душа!

Дарина Любомирова Шивачева,  XI клас

***

         Ето ме, приседнала на Яворовите скали, насаме съм със себе си. Чувам песента на вятъра, вълните на морето, шума на тайнственост –  те ми напомнят за един велик поет, за човек, изгорял в силата на словата си.

Странна тишина ме заобикаля,мъгла  е  сграбчила  земята. Мрачно е. Мигом  един слънчев лъч докосва солените води на морето и до мен се появява той – самият Яворов.

Поетът ми подава ръка, заедно се носим на границата на  реалността и невъзможното, на живота и смъртта. Пред мен се появява дърво. Това е явор. Приближавам се и докосвам едно листо, то ми разказва какво е да изгориш в пламъка на таланта си, да бъдат пети песни за твоята песен…

Александра Костадинова Баласова, VII  клас

***

Изправям се. Поглеждам напред  и светва прожекторът. Рециталът започва. „На нивата”. Това избрах да рецитирам. Исках само да си обясня страданията на хората, непрестанната мъка и тъга,  впримчили душите им като бурени. Пейо Крачолов Яворов. Той е моето вдъхновение. Запознах се с него преди година – първата ми изява на Яворовите дни. Той ми разказваше за себе си и живота си със стихотворенията, които прочетох. Той седеше до мен на сцената.

Ден преди рецитала отидох  до паметника му. Седнах до него. Бях спокойна. Знаех, че той е жив и е между нас. Загледах вълните и скалите.       Видях Яворовото палто върху тях. Видях мастилницата и перото. Тефтерчето беше отворено. Усетих тъгата на самотата  и любовта.   Благодаря ти, поете!

Стефания Кусева,  V клас