Урок по родолюбие /видео/

Разпечатай

Изнесен урок по родолюбие в клуба на Тракийско дружество „Одринска епопея“  с осмокласниците от профилираната паралелка по “ Стопански мениджмънт“  при СОУ „Иван Вазов“ Поморие проведе Мариана Карталова- учител по български език и литература .  Учениците извършиха предварителна, задълбочена проучвателска и изследователска дейност свързана със 100 годишнината от Балканската война  и 135 години от освобождението на Поморие . В своята дейност,  си сътрудничеха активно с ръководството и членове на Тракийското дружество, които им разказаха истински истории и с охота им предоставиха много материали и книги.  Наученото учениците изразиха в лични творби.

Две момичета от класа-Нанси Петрова Волдт-Каприева с есе и Алексадрина Стефанова с разказ на семейна история, взеха участие в конкурса, организиран от Съюза на Тракийските дружества в България по повод честванията на сто години от Балканските войни и разорението на тракийските българи, които предоставяме на читателите и им пожелаваме успех.
(Есето и разказа може да прочетете по-долу)

Видеозапис на част от урока е предоставен от  Васил и Пламен Пееви

Нанси Петрова Волдт-Каприева-8 а клас СОУ „Иван Вазов” гр. Поморие

Едно признание 100 години по- късно

ЕСЕ

„ Ясен месец  веч изгрява….”

            Изпратихме 2012 година и посрещнахме Новата 2013 със смесени чувства на страх и надежда. Надежда, че идващата година ще бъде по- добра и по – благополучна от предишната. Със сливането на стрелките на часовника изгряха безброй копнежи за различно бъдеще, щастливи мигове и много сбъднати мечти.  Но в сърцата на хората по земята ( и в моето, разбира се) живееше и страхът. Страхът от  Края… Апокалипсисът не се случи, светът не свърши. Но 100 години по- рано през  1913 година в земята на Източна Тракия, отвъд  днешните държавни граници,  за нашите сънародници -тракийските българи  Краят  буквално идва, сбъдва се най- големият им кошмар – прогонването им от родните места…

Тези хора и тяхната окаяна съдба видях в снимковия материал  на  книгата от проф.д-р Любомир Милетич ”Разорението на тракийските българи през 1913 година”и в книгата ”Ениджия-една България,останала в миналото” на Симеон Лазаров. Гледах старите черно – бели фотографии на мъже, облечени във войнишки дрехи; портретите на войводите Руси Славов и Димитър Маджаров; на лицата на хората от село Горно Суванли имаше плаха усмивка, грееше една малка надежда , че злото ще ги отмине… На други страници в книгата видях още снимки. На тях обективът беше запечатал лицето на страха, страхът от погрома и ужаса от неизвестното. Окото на фотографа  бе уловило фигурите на осакатени мъже и почернени жени, на малки деца, притиснати до полите на своите майки; видях хора, тръгнали силом, по чужда принуда в далечни  български, но непознати земи; семейства, чийто свят  в един миг  безвъзвратно се променя, събира се в една каруца и един  Път – път на болката и на копнежа по завръщането…

От старите снимки ме гледаха  непознати лица, но сърцето ми казваше друго: ”Българи са това! От една кръв  сме и обща вяра ни свързва, клонки сме от голямото дърво на българщината.” Заинтересувана от събитието преди 100 години, научих, че и в моя роден град  Поморие има хора, които са потомци на тракийските бежанци от 1913 година. Те помнят историята, разказвана от техните бащи и майки такава, каквато в действителност е била – тежка и несправедлива. Срещнах се с тях в клуба на местното Тракийско дружество. Желанието ми да науча повече за събитията от онова време беше голямо. Жените от  дружеството ме посрещнаха топло и сърдечно. Разказаха случки, които едва ли ще срещнем в учебниците по история. Споделиха спомени, които бяха колкото  интересни, толкова и болезнени.Чух записи на разказите им за изселването,  за среднощните кервани, за пътя през  Странджа и горите  й, за напуснатите и оставени  отключени  домове, в които никога повече не се завърнали. Видях сълзите в очите на 90-годишната баба Надежда от село Ениджия, която в онази година била съвсем малка.Тя знаеше  подробно  всичко от своята майка и баба…  Думите в разказа й преливаха от една голяма и силна любов. Слушах я и си мислех как може да е била толкова малка и пак да чувства такава голяма любов към своето родно място. Да е толкова привързана към земята, която не могла да вземе със себе си и да я пренесе другаде. Източна Тракия, тази частица от майка България, си е и днес там,  чака своите прокудени рожби, а останалите живи  потомци на преселниците още се питат:„Ке си идем ли?”..Една дълга агония,  стогодишна  носталгия, болка,  за която няма лек. ..

Като слушах разказа на баба Надежда, се опитах, но не можах  да си представя  как за два часа  се напускат дом, земя  и родно място. И какво бих  сложила  в  каручката  на моята  душа, ако съдбата ( не дай Боже) ме постави пред  такова изпитание…Може би затова  така ме докосна историята на тракийските българи от село Ениджия. Нека ви разкажа за него …

            Хубаво било това село –голямо и китно, с обширна мера и красиви нови къщи, някои  на два ката. И църква си имали хората , и училище за децата построили. Стадата им чет нямали, а земята-райска градина. Силни, красиви и достойни хора били ениджийци. Славели се като добри и трудолюбиви стопани на своя имот и стока. На нивата отивали преди  изгрев слънце, някога жънели и на месечина-  онази, ясната, дето изгрява над  зелената  гора… Затова есенно време хамбарите им пращели от прибраното зърно, по полето  и насред село Ениджия се носели звучни песни, виели се кръшни хора.

 В този спокоен и смислен земеделски живот изведнъж започват да пристигат тревожни новини. Носят ги пътници от някои южни села.Те разказват на местните, че българската войска напуска новата граница Мидия-Енос и се отправя към Македония. Вестта, че хората от село Каваклия напускат домовете си, се разглася  бързо. Обзето от ужас, част от населението  на село Ениджия  бързо натоварва покъщнината по колите и около двайсетина семейства потеглят  от селото. Още преди да успеят да се отдалечат, те са пресрещнати и разубедени и се връщат обратно. Само малка група младежи продължава напред към българската граница.   

  За всички става ясно , че са пред прага на нещо страшно, че Турция ще се възползва от новосъздаденото положение, за да окупира наново Източна Тракия, където е и тяхното село.Те, обикновените ениджийци , наивно и  с чиста душа  вярват ,че в този съдбоносен момент Европа ще защити тях  и  майка България. Ала съдбата им е отредила друго. Изведнъж се виждат оставени без защита, варварски нападнати, немилостиво избивани, доведени до пълна нищета и изгонени от домашните си огнища. Населението оставя всичко- покъщнина, добитък, момински чеизи, приготвяни с трепет; оставят още пресни гробове и ниви, скоро засети. Всичко се случва набързо -като насън- през втората половина на злощастната 1913 година. От мирни земеделци и животновъди ениджийци се превръщат в бежанци,орисани да бягат от родните си места.

            Първата грижа на турските военачалници при завземането на селото  е да  се събере добитъкът  и  да се вземат запазените храни, а след това да накарат селяните от Ениджия  да си свършат полската работа докрай-  да ожънат, да овършеят и да приберат  храните. А щом това бъде направено, да ги изгонят през най-близката  българска  граница- голи, боси, без покъщнина, без стада  добитък; с една черга, торба брашно, в една каруца три семейства. Целта е да се изчисти напълно Източна Тракия от българско население, за да няма България в бъдеще повод да претендира върху нея въз основа на националния принцип. Този грозен план е следван без отклонение от турските военачалници и редовната турска войска, останала гладна и окъсана след Балканската война. И за да се прекъсне всякакъв опит на българското местно население да окаже съпротива, първата работа на окупаторите е да съберат от хората всичкото оръжие до последната ръждива костурка за рязане на комат хляб. Глашатаят разгласява заповедта, че всички мъже над 18-години трябва да се яват на площада. Това изпълва с мрачни мисли селяните, защото те вече са чули за кланетата в Булгаркьой.Събрани на едно място, стоят и чакат. Въздухът около тях се е сгъстил, а слънцето жестоко прежуря. Освен пълното ограбване  на българското население турците извършват и страшни жестокости над беззащитните ениджийци.Следи от това насилие се виждат на снимките в книги от архива на дружеството.

В ранното утро на 22 септември 1913 година ,  един час преди да съмне, турците  заповядват на селяните от село Енидже да излязат в дворовете си и да чакат още заповеди. Хората нямат дори какво да натоварят на колите, всичко вече им е отнето. С един кат дрехи на гърба ги извеждат от селото към планината, оставят ги голи, боси и гладни. Докато есенното слънце изгряло, първенците станали равни на най-бедните. Никой и нищо не можел да спре сълзите в очите на  Ениджийци, които гледали към селото си, а то се отделечавало и се скривало зад хоризонта.   И почнало преселението…Гората приютила хората, но не могла да им даде подслон и храна.Чували се детски плачове и ридания на жени. Майки упойвали с билки децата  си да не плачат. С кирки и тесли ениджийци копаели край пътя гробове за починалите  стари и болни хора. Много родилки така и не прегърнали  рожбите си. Прегърнал ги  Пътят…. Стигнали  до родна земя, но без дом. Под  българско небе, но без покрив над главата си.

Приемам случилото се с тракийските бежанци през 1913 година като един страшен и горчив урок на историята, който не можем и не трябва да забравяме ние- съвременните българи, защото е важно да знаем своето минало с всичките му исторически страници – с великите  моменти и страшните мигове, с погромите и победите. И така трябва да бъде!

А какво се случва днес? С лека ръка позволяваме  в живота ни да навлизат чужди спомени и съдби,чужди думи и култури.Те ни пресрещат от телевизионния екран, от интернет с многобройните  му сайтове. В това  море от информация губим себе си, забравяме своето, доброволно „освобождаваме териториите” на родното в душите си. А нали родината е най- святото нещо, свято колкото майката. Загубата те кара да усетиш истинската стойност на нещата, които си притежавал. Затова  не трябва да губим своята родова памет и  корените си.

С цената на живота си тракийците от село Ениджия и от съседните  села са вървели дни наред  до българските земи отвъд границата, за да се запази родът, да отгледат родените си деца, нов дом да съградят и живота си да продължат. Ето защо мисля, че  младите хора на днешна България трябва да чуят  разказите и спомените от онези тежки дни, за да се помни и знае какво е било. Дължим това  на тракийци,  дължим им го днес – 100 години по късно.

 

Александрина Стефанова – 8 а клас СОУ „Иван Вазов” гр. Поморие

Разорението на тракийските българи – една семейна история

            „Сълзи,мъка,болка изпълват сърцето при спомена за онези тежки времена, когато напускането на роден дом и земя е било единствено спасение за нашите дядовци и баби…” – с тези думи  започна разказа си  моята баба. Слушах  я притихнала, удобно разположена до нея, в топлата стая, а навън започваше поредният зимен ден. Гледах я и си мислех ,че тя  като че ли никога не е била малка, не е била преди много години момиче като мен ….Обичах да ми разказва приказки, само че днешната история беше по – различна, една истинска приказка, не вълшебна,от онези, в които доброто винаги побеждава. Беше  страшна   не защото в нея имаше  лоши  чудовища  или вещици, в приказката на баба живееха реални хора с тежки съдби и безкрайно страдание. Хора, чийто дом само за една нощ е ограбен и изоставен .

Изселването  и всъщност направо да си го кажем насилственото прогонване на тракийските българи през страшната 1913 година, е една от най- големите рани на майка България. Вече сто години тази рана не зараства, за нея няма лек, а за душите на потомците няма мир. Защото те помнят. Помнят и страдат, тъй както са страдали и преживели тези грозни и страшни събития техните бащи и майки, сестри и братя.

В това  число от прокудени и измъчвани хора  е попаднал навремето и моят прадядо Трендафил Стефанов, роден в село Полос, Одринско. Баба ми разказа, че когато турските войски са ги подгонили, само той е успял да избяга с вълната от изселници. Семейството му било голямо, имал си той родители, брат и сестра, които така и не успял да открие сред пожарите и виковете на бягащи насам-натам хора. Изгубил ги просто ей така, както се губи кърфичка в купа сено, без вест…

Баба продължи да разказва, че щом времената се успокоили, дядо се опитал да потърси изгубеното си семейство чрез организацията на тогавашния Червен кръст, но разбира, че всички от тяхното село  са избити. Споходила ги еднаква съдба. Кой по време на скитането от село на село в търсене на покрив и хляб, кой заловен и съсечен от турски аскери, кой застигнат от страшната болест холерата. Всички намерили смъртта си в непозната земя, насред път, под  друго небе, далеч от роден край и дом.  ”…все туй скиталчество без път, на който не съзирам края”– думите на поета Пейо Яворов се свързаха в моето съзнание с историята, която баба редеше в краткия зимен ден. Страшно е било тогава, сега дори ми е трудно да си представя разказаното.

В родното си село моят прадядо оставя къща, добитък, златни пари, събирани и пазени грижливо за бели дни, за сватби и годежи, а дошли дни черни и страшни, дни на ужас и болка. Загубил всичко, което семейството му с труд събирало и придобивало, цялото  им имущество останало там без никакъв шанс да бъде върнато или овъзмездено. Баба каза, че през 2010 година  е изпратена  домашна книжка (тя така я нарече) от архива  с цялото семейно  състояние  до неговите наследници, но и до ден днешен нищо не е изплатено. А как може да бъде изчислена  човешката болка, плача на гладните пеленачета в скута на своите бягащи майки и  риданията на старците? Има ли цена страданието на останалия без дом и близки мой прадядо, който търси своето изгубено семейство, а намира само една страшна истина, че всички са загинали? Самотата човешка как да бъде платена? -това е въпросът, който напираше в мен, докато слушах бабиния разказ за разорението на тракийските българи…

Щом стъпва в свободна България, дядо се установява в Асеновград  за няколко месеца, а след това с хора от село, по – големи от него, заминава за град  Александрия в Египет  да дири препитание, както се казва в приказките да търси щастието си. Ала какво щастие може да намери човек в  далечна земя сред непознати хора? Езикът им друг, нравите-непознати, там дори вятърът е различен, защото пустинята не „пее хайдушка песен” и слънцето не огрява родните полета на Тракия. Само няколко седмици изкарва той тук  и се завръща с приятели в родината. Пътят го води към днешно Поморие- моят роден край. Мисля си, ами ако Пътят другаде  го  беше отвел, далеч от Черното море?..Тук, в Анхиало прадядо ми  се установява при едни чорбаджии, които му дават подслон и работа. Придобива и нови документи, започнал нов живот и живял петдесет години, оженил се и създал семейство, но никога не забравил онова, свое семейство, което изгубил в родна Тракия. Може би затова  на всеки празник носталгията и сълзите са го притискали, казваше моята баба, и са го връщали все назад  в онези тежки времена. Нали на празник изгубените близки хора най ни липсват, нали тогава болката по тях е най-голяма. Не знам, не съм го изпитвала…

На прабаба ми съдбата е била също тъй тежка. Името й е Анастасия Кошничарова. Родена в село Скопе(Скопо), Лозенградско. Не губи в страшната 1913  година своите близки, защото съдбата вече й ги била отнела. Майка й умира от холера, а баща й загива в Балканската война.Така остават кръгли сираци със своята сестра. Прабаба на 12 , а сестричката й на 8 години. Две деца, създадени за обич и грижи, а останали сами в големия свят. Подгонени от турците, те тръгват  с група изселници и са отгледани от тях…

Провокирана от разказа на баба,  поисках да се запозная по – подробно със съдбата на тракийците от село Скопо, затова отидох за материали и спомени  в Тракийското дружество в родния ми  град Поморие. Оказа се, че съдбата на хората от бабиното село е също тъй печална като съдбата, сполетяла съселяните им от село Енидже от Лозенградска околия. В селото на прабаба българските семейства били 150, едно значително малцинство в сравнение с гръцките семейства, които наброявали 700. Имало и 18 турски семейства. Поминъкът бил лозарство, скотовъдство и земеделие.

Като пристигат турците,  отначало не закачат местните семейства, но първата им грижа е да съберат наличното в селото оръжие. После дошъл редът на ечемика, на добитъка. А като привършила полската работа, не започнали седенките и кръшните хора, а преселението или казано с истинското му име изгонването на тракийските българи. Заповедта за изселването им дошла ненадейно  и се приложила бързо и коварно, както и в другите села. Подробни сведения за тези страшни дни на окупация  намерих в спомените и разказите на тогавашния кмет на селото Кузман Патакев, записани от нашия голям езиковед  Любомир Милетич. Заповедта дошла в ранното утро на 28 септември. На всяка българска къща бил поставен турски войник, за да не смее никой да излезе или изнесе покъщнина. Всички мъже са отведени в участъка, където им съобщават страшната  заповед: на следващия ден  за два часа всички да „се дигнат”, да напуснат домовете си. По пътя много от хората загинали, останали непогребани; казват, че в такива случаи душата се скита и не намира покой. Покой днес не намират и техните наследници, защото  проблемът с имотите на тракийските бежанци още не е намерил своето разрешение.

Сега всичко това звучи като страшна приказка, но за хората от село Скопе случилото се е ужасен кошмар, жестока реалност, която не могат да променят. Гърците заплашват българските семейства, че по пътя към България турците ще ги преследват и ще търсят пари, затова много  тракийци оставят семейното имане у познати гърци. Жандармите подпомагат гърците да си вземат дължимите пари от прогонените българи, връщат хората в селото, за да се издължат, ако имат да връщат  пари на  гърците. Напускащите семейства не вземат почти нищо със себе си. Казват им:” Тука си спечелил всичко, тука ще остане то”. Дори за закупения с  документи добитък не получават разрешение  да го вземат и той като всичко друго остава по родните места. Други оставили своите овце, крави, волове при гърците.  Надявали се хората, че ще се завърнат по своите домове и ще си вземат стоката… А по пътя ги следвал  само дъждът -  обилен,  неспирен октомврийски дъжд, който те измокря до кости, без да измие болката от душата. Болка по безвъзвратно изгубения дом… Съпровождащите турски жандарми не спират тормоза над беззащитното население, с бой го завеждат чак в село Стоилово, без почивка, без храна. Бежанците са пръснати из съседните села, попадат  в непознати краища, носени от есенния вятър като листа от клоните на голямо дърво. На останалите в Малко Търново тракийци държавата давала два-три месеца брашно за хляб, после спряла помощта и много не доживели до пролетта. По селата всеки сам търсел милостиви хора  да му отстъпят една стая да се подслони. Скоро ги пъдят, казват им: ”Стига седиш тука, хайде на друго село!”. И пак скитане  без цел и посока, без работа и препитание. Никой не смеел да даде на тракийци помощ и работа, да им купи чувал брашно, не е сигурен ,че утре няма да си тръгнат, няма да се дигнат от това село и да идат  в друго.Така бежанците се настаняват сред пепелищата на изгорените от турците села Евренезово, Дингизово, Караеврен.

Сега да довърша историята на моята прабаба, онази дето добри хора отгледаха  заедно със сестра й … Заселили се двете в Гърция при тяхна роднина в град Ксанти. Леля  им  се установила  и оженила в Поморие. После започнала да ги търси с помощта на Червения кръст и на действащите вече Тракийски организации.Така ги открива чак в Гърция. Види се, че кръвта по свои незнайни пътища свързва хората и техните съдби в една обща семейна история. Чакат шест месеца, докато се уредят документите на прабаба ми и сестра й. После момичетата заминават за Поморие.Тук прабаба  пораснала , омъжила се за прадядо Трендафил  и създали  двамата семейство. Оземлили ги с една къща, за да  имат покрив над главите си и да продължат живота, за да се родят  след тях баба и дядо, майка и татко, и аз самата, която  слушах  в зимния ден нашата семейна история.

Знам, че трябва да я предам и аз на свой ред, защото паметта е нашата човешка следа в голямото Време, тя е нашата отговорност към предците. Бабината приказка ме отнесе на друго място, в друго време, но ме  накара  да се почувствам още по –силно  българка и  горда  потомка на тракийци.