Вие сте тук: Начало » Общество » Теодора Бургазлиева – 10 години по-късно

    Теодора Бургазлиева – 10 години по-късно


    – Да започнем от времето с короната на “Мис България”. Какво ти даде и какво ти отне?

    – Титлата “Мис България” ми даде възможността да пътувам, да бъда независима, самостоятелна, да създам приятелства и връзки. Научи ме да преценям по-добре хората. Благодарение на тази титла днес аз съм легално пребиваваща в САЩ и имам зелена карта, тъй като веднага след пристигането си в Щатите подадох документи за визата О1, въз основа на това, че съм известна като “Мис България”. В същото време, тази титла ми отне голяма част от детството, лиши ме от време за семейството и приятелите ми. Не една и две са самотните Коледи, далеч от дома. Имам чувството, че прескочих няколко тинейджърски години и ми се наложи да порастна прекалено бързо.

    От колко години живееш зад граница и кое те накара да напуснеш страната? Впрочем с какво се занимаваш и къде си в момента?

    – Не живея в България повече от 10 години. Напуснах родината, защото се влюбих в момче, което живееше навън. Заминах при него и след като поживях в чужбина с него, в Германия и Русия, усетих, че за съжаление извън България имам много по-големи възможности за развитие.
    В момента се занимавам с изобразително изкуство, бизнес с недвижими имоти и банкерство. Преди дни подписах договор и с модните агенции “Sirena models” и “Aston models” в Бевърли Хилс. Но на това гледам повече като на хоби, отколкото като на сериозна професия. Преди месец се преместих обратно в Лос Анджелис от Ню Йорк, където живях през последните 3 години.
    Ню Йорк е прекрасен град, но хората са като роботи, прекалено големи материалисти. Имах чувството, че вместо сърца, имат калкулатори. За Лос Анджелис пък твърдят, че хората са фалшиво позитивни и прекалено мили. Но аз лично смятам, че всъщност те са си позитивни мечтатели и със сигурност предпочитам тях и слънцето, палмите и пространството, пред “калкулаторите” и наблъсканите един в друг небостъргачи, под чиято сянка никога не си наясно дали времето е слънчево или облачно. Пожелавам на всеки да има възможността да посети и двата града и да прецени сам за себе си къде е по-приятно.

    – Къде беше по време на урагана “Санди”, в Ню Йорк ли?

    – Да, по време на урагана бях в Ню Йорк. Очаквахме някакви страховити виелици и с любопитство наблюдавахме какво ще се случи през прозореца на апартамента на моя приятелка в Манхатън. Нямаше такова нещо – просто силен вятър и в един момент останахме без електричество и топла вода, което продължи няколко дни. Манхатън се превърна в град на призраци- тъмен и безлюден, югоизточната част беше наводнена. Хората бяха изплашени и в районите с електричество борбата за контакт, в който да заредиш телефон или компютър беше голяма. По някакъв странен начин обаче, това природно бедствие успя да припомни на “робото-мумифицираните” Нюйоркчани, че има и друг начин на общуване, освен телефон, ай-пад или лап-топ. Отново хората разговаряха, имаха време да се погледнат в очите.

    – Спомням си по онова време в поморийската ТВ рисуваше скици, модели. В днешно време продължаваш с четката и боите. Кога разбра, че това можеш да превърнеш в бизнес.
    – След като изгледах речта на Стийв Джобс, създателя на Apple, пред Станфорд Юнивърсити, се вдъхнових и започнах да рисувам отново. След развода ми, с цел да докажа на бившия си съпруг, че мога и сама да изкарвам достатъчно, за да си позволя луксозен начин на живот, залитнах в крайност. Станах прекалено голям материалист и се насочих към парите като висша цел. Разбивах се от работа и винаги мислих кое би ми носило повече пари, а не кое би ме направило щастлива. Завърших института за недвижими имоти в Ню Йорк и работих като брокер известно време. Работа, която ми носеше добри доходи, но ме депресираше и натоварваше психически. Все пестях, все се подготвях за “някой си бъдещ ден”, в който ще се занимавам с нещото, което обичам. Докато накрая просто осъзнах, че живея днес, че утре – то може никога да не дойде, и рискувах да се захвана с това, в което се чувствам добра, и което ми доставя радост – рисуването. И както Стийв Джобс казва в речта си, материалните блага идват в изобилие, когато се отдадеш изцяло на работата, която обичаш! Така изобразителното изкуство се превърна в бизнес за мен.

    – Ще ни разкажеш ли с какво всъщност си сe захванала?

    – Освен, че рисувам и продавам оригинални картини и принтове на творбите си, организирам артистични мероприятия, в които съчетавам мода/изобразително изкуство/музика, като предлагам изява на млади дизайнери, музиканти и художници. Взимам участие в международни изложби и излагам изкуството си в различни градове и галерии в САЩ. Поддържам бизнес с недвижими имоти и работя в банка. Винаги се занимавам с няколко неща наведнъж и разбрах, че е прекрасно, когато съумееш да откриваш общото и връзката между професии и сфери, които на пръв поглед нямат нищо общо, а в действителност са свързани.

    – Имаш ли представа колко са нарисуваните от теб картини? Какво обичаш да рисуваш? Има ли такава, с която никога не би се разделила?

    – Не съм броила творбите си. Доста са. Обичам да пресъздавам емоциите си, чрез абстрактни картини, както и да рисувам портрети на личности, на които се възхищавам, обединени в едно, в Поп Арт стил. Трудно се разделям, с която и да било картина. Те са ми като деца и искрено си ги обичам. На една от последните изложби в Ню Йорк усетих, че дори прекалявам с цените на нещата си, защото явно подсъзнателно не искам да ги продавам. Другите художници, които участваха в изложбата бяха доста по-добри от мен, с много по-отработен стил и продаваха на цени, около 10 пъти по-ниски от моите. Аз имам нереалистична преценка за таланта си и може би затова съм толкова смела.

    – Плануваш още изложби в САЩ? Преди това интервю ми спомена, че се насочваш и към Русия, а в България кога?

    – През седмицата се състоя първата ми изложба в Лос Анджелис, в известния старинен хотел Александрия. Предстоят още две, на 7-ми и 8-ми декември, а на 24ти декември три мои картини ще бъдат изложени в музея на поетесата Марина Цветаева в Москва. Успях да реализирам изложби във Филаделфия и Ню Йорк. Надявам се скоро да задвижа нещата си и в Маями, Лас Вегас, Вашингтон и Чикаго. България ще е умишлено последната ми спирка, за да мога да доведа арт-дилъри и колекционери от големите градове в САЩ на родна земя и да ги запозная с таланта и на други български художници.

    – Липсва ли ти Поморие?

    – Поморие много ми липсва . Винаги разказвам на приятелите ми в САЩ за прекрасните плажове, лечебната кал, черният пясък, приветливите и гостоприемни хора. Често разглеждам снимки на градчето, и с носталгия си спомням уникалните залези и гледката от прозореца на стаята ми с изглед към морето и бургаските светлинки, които се отразяват във водата вечер.

    – Информираш ли се за града как се развива? Знаеш ли кои са управниците?

    – Да. Информирам се постоянно за развитието на града и управниците, но предпочитам да не коментирам, защото се съмнявам преценката ми да е достатъчно обективна, гледайки отстрани.

    – Интересно е да узнаем кое е най-хубавото кътче в родния ти град, любимото ти мястото, където ти дава настроение?

    – Имам няколко любими кътчета: Яворовите скали, пристанището, “попската градинка”, манастира “Свети Георги”.  Липсва ми и любимата ми закуска- поморийско “рогче” с боза.

    – През 2002 г., когато стана “Мис България”, общината с читалище “Просвета” ти организираха тържествено посрещане. Тогава стана ясно, че много поморийци те обичат. Чувстваш ли се забравена от старите ти поморийски приятели след 10 години?

    – Поморийци са много сърдечни хора. Благодаря още веднъж за прекрасното посрещане, което ще си остане един от най-вълнуващите моменти в живота ми. Не се чувствам забравена, напротив! Поддържам връзка с роднини и приятели. Доскоро съжителствах в Ню Йорк с най-добрия си приятел от детските години Марин Колев.

    – Още един помориец, който трябва също да го поканя за разговор. Освен Марин срещала ли си и други поморийци в Щатите?

    – Да. Срещнах поморийци в САЩ и съм горда, че всеки един от тях се е развил и доказал в определена област.

    – Явно, че ще търся от теб съдействие по-нататък за рубриката “Поморийци зад граница”. Интересно би било да узнаем за някои от тях, но преди да приключим с разговора се сетих, че преди 2-3 години някъде бях прочел за твои срещи с Леонардо ди Каприо, Кристияно Роналдо. Подържаш ли някакви контакти с тях и как се запозна?

    – Запознах се и с двамата, но никога не сме разменяли телефони или координати и не поддържаме връзка. Да срещнеш или да се запознаеш със звезди не е нещо необичайно в град като Лос Анджелис. Запознах се с тях в известеното преди години заведение “Вила” в Бевърли Хилс чрез общи познати.

    – Твоето послание към поморийци?

    – Не поставяйте лимит на възможностите си! Не живейте за всеобщото одобрение! Всичко е достижимо! Не се страхувайте да си поставите високи цели! Ще цитирам доктор Уейн Дайър: ” Никой не знае достатъчно, за да бъде песимист! ” и “Третирайте себе си така, сякаш вече сте такъв, какъвто бихте искали да бъдете!”

    Интервю на Константин Златаров

    Горе