Вие сте тук: Начало » Водещи новини » Лазаруване в Еркеч

        Лазаруване в Еркеч

        Проф. Петър Куцаров, д-р на историческите науки

        Професор Петър Куцаров, д-р на историческите науки

        В културния календар на България лазаруването е в събота, а в Еркèч – в неделя. В България това е празник на момичето, а в Еркèч–възпяване на мъжкото и женско начало. Специалистите считат, че в Еркèч този празник запазва своя автентичен вид. Празникът продължава два дни: малкото лáзари е в събота (Връбница), а на следващия ден е истинското лазари. Датата на празника зависи от Великден, но лáзарито винаги се провежда седмица преди Възкресение Христово. Лáзарито като магнит привлича жителите от цяла североизточна България. И стари, и млади-всички отиват в Еркèч лáзарито да погледат и душата да си наситят. Защото чрез лазарския празник ние общуваме с душите на нашите предци.

         

        Орисано да бъде водач. В цялата Източна Стара планина няма друго такова възвишение, на каквото е заселено село Еркèч с днешно име Козичино, Бургаска област. Еркèч става естествен родоначалник на над 60 села в България и зад граница, превръща се във  водач, каквато е етимологията на  тази древно

        Лазарките трескаво очакват празника.

        Лазарките трескаво очакват празника

        българска дума. (от Еркеч са образувани населените места: Козичино, Голица, Паницово, Морско, Вратица, Доброван, Козница, Плазовец, Казанлък, Бързица, Пчеларово, Солник, Булаир, Бърдарево, Пчелник, Кривини, Николаевка, Левски, Изгрев, Калиманци, Здравец, Повеляново (слято с Девня), Старо Оряхово, Дебрене, Равна гора, Рудник, Белево, Просечен, Белослав, Слънчево, Засмяно, Ново Оряхово, Крумово, Пясъчник, Баново, Зорница, Константиново, Добрина, Въглен, Водица, Преселци, Китка, Аврен, Садово, Венелин, Казашка река, Мътница, Рогозина, Юнак, Падина, Ботево, Пет могили, Генерал Константиново, Бояна, Опанец, Кайнарджа, Цар Крум, Смин,  Хума).  Половината жители на общините Несебър и Поморие са потомци на еркечани, те живеят в други общини на областите Бургас и Варна). Стремежът на еркечани да имат своя собствена църква, борбата им да се извършват църковните обреди и да се учи на български език изпреварват с 15 години страстите български, определени от Т. Жечев като Български Великден. Върхът на Еркèчкият Великден е в периода 1848-1855 година.

        Как се появяват елечките? Еркèчани разказват, че връхната дреха елечка, с подрязани до лакът ръкави е спомен от времето на кан Крум. Изпратил царят свой съдия да накаже крадците, но когато видял, че няма мъж, който да не краде, не отрязва ръцете на крадците, а само ръкавите им. Тях занесъл за доказателство, че е изпълнил дълга си. Тази легенда е поредното, макар и не научно, доказателство за древно българския произход на еркèчани. Оттогава се утвърждава и житейската аксиома: ако не може да краде, еркèчанинът не може да се ожени.

        Що е това буèнец? Много са древните обичаи в Еркèч, но най-интересният, който привлича вниманието на изследователи и зрители, е лáзарито-пролетно лазаруване, запазено досега в автентичен

        Буенецът с месала и лазарките са облечени за празника.

        Буенецът с месала и лазарките са облечени за празника

        вид. Такова, твърдят специалистите, то е било езически празник на пролетта и красотата. Празникът продължава два дни, започва в събота преди Великден, когато е малкото лазари и продължава в неделя. Действащите лица на празника са момите – лазарки. Те избират за свой главен водач, който символизира Бога, едно дванадесет годишно момиче току що наканило се да разцъфне в моминство, но още в своето детство. Него наричат буèнец, може би името подсказва избуяването на растителността, а може би името идва от думата буй – название на брадвичката, вплетена в байряка, носен от буèнеца, символ на неговата власт, на властното разцъфтяване на природата. Важен символ е байракът, съставен от цветя, брадвичка и от конска опашка, която се развява над главите на играещите, олицетворявайки духа на прабългарите. Опашката е символ и на закрила и грижа за добитъка-животновъдството е главен поминък на еркечани. Байракът на буèнеца чрез дряна /дърво/, желязо /брадвичка/, коня /опашката/ и цветята е символ на природата и на трите царства – подземно /корени на дървото/, земно /клоните на дървото, от които е направен байрака/ и космоса /конската опашка/. Подземно, земно, небесно-божествено. Дръжката на байрака е свързана с дървото, с вечната неостаряваща, вечно подмладяваща се природа. Триизмерният  свят е и минало, настояще, бъдеще, връзка във времето: утро, ден, вечер. Буèнецът идва от буй /брадвичка/ и над нея конска опашка. Опашката на коня се развява и разказва мита за героя на кон: прабългарски кан, Мадарски конник, Свети Георги Победоносец. Руският езиковед Дал определя значението на думата буй като воевода, храбрец. Почти всички изследователи също определят значението на буй като мъжествен, безстрашен. Байракът, обвит с цветя, е орнамент, символ на нещо, което триумфира, радва, побеждава. Това е непобедимата природа, това е Божествена сила, която побеждава и властва. Платното, играло ролята на женско наметало, намира място в облеклото на буèница, в месала – типичен пример за връзка на човека с Бога, с духовността. Човек се ражда и го завиват в платно, човек умира и го покриват с платно. Белотата на платното отразява, прогонва злото и е символ на Божията закрила. Месалът в облеклото на буèница е символ на неговата връзка с Бога, а брадвичката, вплетена в байрака е пряко свидетелство за древно българското, езическото  начало на лазарския празник на младостта и красотата.

        Шевиците сочат потеклото. Характерно е обличането на буèнеца-това е специалност на няколко стари жени. Ризата е бяла, от домашен плат, силно посинена, с три четвърти широки ръкави. Полите,

        Кумовете „изтеглят” лазарито от Дольник. (снимка от сайта на Еркеч)

        Лазарка с крива престилка

        огърлякът и краят на ръкавите са бродирани с конци с тъмносин и червен цвят. Бродерията е различна. По ръкавите се нарича “касана”, по полите според случая: “крив извад”, “главучки”, “кончита”, “ръчички”, “мажкитя”, “конуви”, “ройкини”, “хухлежки”, “гагулкитя”, “опаки”, “йемешки”- всички тези шевици сочат принадлежност към определен род. Особено характерна е стилизираната крива престилка с тъмносин фон и тънки ленти по дължината й. Кунтох – червено елече, везано с жълто. Гердан – нагръдник, обшит със сребърни парù. Кухо герданче – от по-едри синци на врата. Подбраник – от мъниста и големи пулове, който минава под брадата и поддържа украшенията на главата. Вала – тънка, цветна кърпа, която прибира косата, вижда се отпред само над челото. Кулуни – китки за труфило. Особено оригинална е украсата на моминската глава. Върху шапчица от памучен плат са пришити краища и пèлеши, които се спущат по гърба, наред с дългите плитки. По краищата на дебел конец са навързани маниста и парички. Пèлешът е ивица от тъмен вълнен плат, широка 5-6 сантиметра, с пришити по него пак маниста, монети, пайети, разноцветни копчета и други. Над шапчицата забраждат чембер, на който забождат “нагòрешни” и “надòлешни” перá, китки от маниста. Отстрани, на ушите слагат “арапче”- висулка от маниста, “лъкатниче”- герданче от маниста. Облеклото на буèнеца не се различава от това на лазарките, освен че препасват буенеца с два месала, бродиран по краищата бял плат, който се прехвърля през раменете и се зашива под мишниците, за да добие форма на клош. Долните му два края са извезани. Над този месал се слага “герданът” със сребърните пари.

          Песните разказват. Докато старите жени обличат буенеца, лазарките играят и пеят. “Върба има – Върба нема! // Меня майка една има.//Не май дала дет съм щяла,// дет съм щяла и искала,// искала съм – искали ма.//Най май дала надалėку,// надалеку праз три села,// праз три села в читувърту,//при зъл свекър и свекърва…” С буèнеца напред лазарките тръгват из селото, пеят песни, наситени с лиризъм и красота и посещават къщите. Девойките възпяват трудолюбието и красотата на девойката. “Де съди кадън (хубава, красива-П.К.) Тудора,// де съди де й къщата?// Веш по-надолу въряти,// дет има бяли комини.//Дет има бяли комини// с бялосани пенчури.//Там съди кадън Тудора,//Там съди, там й къщата.” С особен лиризъм е възпята моминската красота в  песента:”Йорго, любя, Йорго,// ила дувечера,// дувėчера повечėра,// дурде ни сми вечеряли,// шимшир порти затворили.// Под горната стряха,// под кривата круша.// Че послушай, Йорго// Как ма майка гълчи// как ма тейко учи: Железно, Железно//мър гидишка дъще,//ни рани за удъ’,//ни дрънкай бакъри,//ни буди ухчери -//вохци ша повлекът,//ниви ша завлекът,// ниви злато класи.” В дома на годениците се изпълняват други песни, пожелава се щастие и радост на младите. Повечето песни са посветени на момците. Свекървата дарява бъдещата си снаха. Много са лазарските песни, изпълнени с мелодията и хармонията на самата природа. Сред тях особено се отделя песента, в която се разказва как еркечанката Рада отмъстила за убийството на своя брат като запалила “алибейови конаци” и “субашови чухлици”. По своята естетическа сила и патриотично съдържание тази песен е бисер в китката на народното ни творчество. Заловената мома поръчва на своята майка: “Куга ма, мале, убėсят,// куга джънлати отстъпят,// пък ти, мале мо, пристъпи,//пъстри ми поли наряди, //кръстоват пелеш прикачи -//да видят, мале, хората//каква е Рада хубава!//Какви й пъстри полите!” След обхождането на селото, отделните лазарски куди се събират в местността Дольник. Там продължава младежкият празник с хорá и песни. На лазарито се пее и играе и еркечкия марш – “Прехвръкна птичка”, обработена по-късно от Филип Кутев. В Еркеч тя звучи автентично. “Пръхръкна птичка праз равни дори, тойне Тудоро, тойне любя ля-припев.//Като пръхръкна и с глас повика, – припев //Я изляз, изляз булка Желязо, – припев //Хабер ти нося ут съща майка, – припев //Ут съща майка, ут същи баща, – припев //Хатър да гледаш на свекъра си, – припев //На свекъра си и на свекърва, – припев //На зълви и на девери, – припев. По време на лазарито, девойките начело с буėнеца се приближават до реката и пущат в нея върбови клонки, предварително осветени в църквата, за да намерят отговор на въпросите дали ще бъдат щастливи и кога ще се омъжат.

        Кумовете „изтеглят” лазарито от Дольник. (снимка от сайта на Еркеч)

        Кумовете „изтеглят” лазарито от Дольник.
        (снимка от сайта на Еркеч)

        Празникът продължава докато започне да се смрачава. В хорáта се включват и младежите, които до този момент се любуват на своите избраници. Предварително се определя гайдаря, а по-късно се избират и кумовете: 3-ма напети момци, които повеждат хорото и 3-ма на опашката. Кумовете “изтеглят” лазарското хорò по стръмния бряг на Дòльник към хорùщето, където вече се намесват всички младежи, играят се любимите хорá, включително и пайдушко, с което завършва празникът късно през нощта. Лáзарито в Еркèч се превръща в общоселски празник, а от няколко години на този празник се стичат представители на цяла Североизточна България. Еркèчкото лáзари е истински общ празник на децата  и внуците на изселените еркечани, които идват в Еркеч “на лазарито да се  нагледат и душата си да наситят”.

        Лáзарито е тържество на младостта, пролетта и красотата. Този празник в автентично еркèчко изпълнение е своеобразно възпроизвеждане на древния български обичай за възпяване на мъжкото и женско начало. Лáзарито в Еркèч все още съхранява оня автентичен мост, който свързва еркèчкото с древното българско в празничния календар на българина. В лáзарито е стаена душата на еркèчани. А щом в един празник има душа, то за него са петимни всички.

        Лазарки в местността Дольник

        Лазарки в местността Дольник

        Лазарка от Еркеч - снимката е към моя публикация в „Отечество” , № 10, 1978 г. Автор е Иво Хаджимишев

        Лазарка от Еркеч – снимката е към моя публикация в „Отечество” , № 10, 1978 г. Автор е Иво Хаджимишев

        Професор Петър Куцаров, д-р на историческите науки

        Горе