Бръснатите глави –поредно доказателство за древността на Еркеч

Продължаваме да публикуваме статии на проф. Петър Куцаров, доктор на историческите науки, посветени на различни аспекти по темата за поморийското село Козичино /Еркеч/. Втората е свързана Бръснатите глави  –поредно доказателство за древността на Еркеч:

Искам да споделя с читателите, че в продължение на дълги години работя по темата за тайната на произхода на думите в говора на Еркеч. В своята работа се натъквам на интересни факти и сведения, свързани с миналото на нашите пра прадеди.

В Североизточна България, където са разселени еркечани и където са концентрирани прабългарите, са се срещали и славянски селища. Това показва, че протичали процеси на размесване на населението, че културно битовото влияние през онова време не вървяло еднопосочно от асимилиращите славяни към асимилираните прабългари, но и обратно. В своето фундаментално изследване Ж. Въжарова показва много славянски  некрополи, в които  е употребена керамика от т.н. салтовски тип, т.е. прабългарска керамика. Авторката пояснява, че в Североизточна България и Северна Добруджа  славяните, живеейки заедно  с прабългарите, са могли да придобиват предмети от тях, да им влияят и да изпитват влияние от тях в областта на материалната култура”.[1] Въз основа на материалите на всички разкрити некрополи от VІ-ХІ в. Ж. Въжарова заключава, че процесът на взаимно проникване  е започнал не по-рано от началото на ІХ век, за което свидетелства най-добре употребата на съдове от салтовски тип и на гърнета от славянски тип от населението както с прабългарски, така и със славянски произход и на появата на гърнета с хибридни форми. Тя констатира, че погребения с трупоизгаряне, каквито практикували езичниците, се срещат паралелно с погребения през VІІІ – Х и даже през ХІ век. Оказва се, че официалното въвеждане на християнството не изкоренило старите племенни обичаи дори в сферата, която е строго регламентирана от религията. Щом като ново въведената религия не успява да нивелира дори тези обичаи, то можем да заключим, че още по-малка е вероятността да бъдат  заставени прабългарите да забравят езика си. Прабългарската аристокрация разбира, че с християнизацията се уврежда хегемонното й положение и се вдига на бунт, чието средище били околностите на столицата Плиска. “В Североизточна България, където българският елемент бил най-силен”[2] Борис победил ”коравото и непокорливо българско племе”, се казва в “Чудото с българина”. Този факт показва, че до 865 г. дори аристокрацията не била славянизирана, а тъй като народните низини по-малко са можели да общуват със славяните, то техният език и бит са били запазени. Взаимно проникване и влияние е имало по време на често водените войни, но общините не са били засягани. А именно там се раждат и отглеждат децата, в семейния кръг се научава майчиният език и съответните обичаи. Тук е уместно да припомня, че еркечани са живели в малък онгъл, наречен община и ръководен от старейшина.

Наред с обичаите, песните, облеклото и другите запазени древни характеристики в живота на еркечани, важно място заема обичаят на прабългарите с т.н. “бръснати-остригани глави”.  В  бележития исторически паметник “Именник на българските ханове”[3], във връзка с “остриганите глави”, се отбелязва: “по старинния  обичай на туранските народи и прабългарските владетели до средата на VІІ век стрижат ниско  косите си, като оставят само на темето си дълъг сноп косми, наречен чуб”.

Съществуват и други източници, които потвърждават, че през Х век прабългарите са съхранили своите обичаи. Лангобрадският пратеник в Константинопол Луидпранд пише, че през 968 г. дошли български пратеници, остригани “по унгарски обичай”, т.е. още продължавала практиката при стригането на косата на мъжете да се  остава опашка на върха на главата.[4] Документите показват как този обичай се е запазил през вековете и намира  място в битието на жителите на Еркеч.  “Момците и мъжете, пише първият изследовател на еркечкия говор д-р Милетич,[5] са носили едно време “перчан” /сега наричан и чемба/ сир. дълга плетенка насред главата, която наоколо перчана била бръсната. Сега перчан не се носи вече, а още добре се помни, как преди сватба роднините се събирали в неделя ”да бръснат” момъка, като му пеели песни, в които за перчана  и сега още се повтарят. Като бръснат зетя, прибират “руното” (косата) от врата, което булката завито в “пешкира” запазвала”. Разказвайки за бита на еркечани, Г. Георгиев пише: “Главите си бръснели наоколо, а в средата оставали “перчан”, на който забождали едно паче перо, наречено “кукулче”. Перчана носили до освободителната война, когато русите ги принудили да го махнат”.[6] Перчана, наричан в Еркеч чемба, сред казаците  се нарича чуб –  една от най-характерните и запомнящи се черти на казаците, важен елемент на мъжката прическа. Елементите на мъжката прическа, наричани чуб, перчем, чемба, хохол, плитка са оставяни от източните народи върху обръснатата глава. А връзката на прабългарите с народите от този регион е безспорна. Източният произход на думата се потвърждава от монголското goxol, манджурското kukulu – чуб, предната част от гривата на коня, падаща на челото му, гребен на птица. Предполага се, че първоизточникът е аналогичното киргизко  kokül, казашкият чуб има кипчагски произход и е свързан с печенегите. Среща се също в кюрдски, персийски kököl, пущунски kokol – чуб, плитка, коса, къдрица, гребен на птица. Живко Войников[7] намира аналози в осетински, ирански, дигорски езици – връх на главата, перчем коса – чуб, чемба. Така че думата е наистина прабългарска. Чемба е с кипчагски произход, плитка оставяна на главата след стригане у мъжете, счита се и за прическа на Буда.

В тази връзка ще припомня следната случка, свързана с моя баща Жеко Куцаров. При него като шивач често се събираха повечко хора – клиенти, роднини, комшии и гости. По време на подобна сбирка, разказваха за шегата на вуйчо ми Трендафил Стоянов, който остригал /баща ми притежаваше машинка за подстригване/ както едно време някакъв човек като му оставил за майтап по средата на главата част от косата. Когато остриганият, след сваляне на калпака разбрал и се върнал да бъде отстранен “перчана”, получил отговор: “Како ти барка ва! Дукарахми тъ кату ино врями”. Без да разглеждам фонетичната близост и звуковия състав  на думите чуб и чемба, ще подчертая следното: този и ред други факти показват, че даже след толкова години в съзнанието на местните хора все още е жив споменът за обичаите и нравите на нашите пра прадеди – прабългарите.

Нека да припомня и друг факт. При падането на България под византийска власт прабългарски имена носят защитниците на българската независимост като Кракра, Ивац, Елемаг и други.[8] По време на византийското владичество в България често навлизат печенеги и узи, чийто език се отнася към огузо-българската подгрупа на огузките езици.[9] Те по произход са огузи, но при движението си на запад до ІХ в. включили в състава си значителна част прабългарски групи, живеещи по северното Причерноморие. С това те в значителна степен изменили своя състав, а заедно с това и своя език, който придобил някои български черти и се приближил чувствително към прабългарския език. През ХІ-ХІІ в. хуноезични елементи масово се настанили в Североизточна България като за десетилетия премахват византийската власт там. По такъв начин тюркоезичната среда преобладава в тази част на нашата родина. Държавата е разрушена, а религията не играе вече такава важна роля. Всичко това също спомага за запазването на прабългарския език и бит и е предпоставка за българизиране на дошлите печенеги, узи и кумани.

През епохата на Втората българска държава продължава настаняването по нашите земи на части от посочените племена. Главно място заемат куманите. Родството на езика представлява жив мост за сближаване на българи и кумани. Водачите на въстанието за освобождението на  България, братята Асен Белгуин и Петър са прабългари. Асен означава “Здравко”, прозвището му е от глагола билмек и означава знаещ, сведущ, мъдър.[10] Изворите съобщават, че при Делян е запазена титлата кавхан, за Георги Войтех е отбелязано, че той бил от рода на кавханите. Това означава, че не са забравени старите титли, че двувековното византийско иго не е в състояние да заличи прабългарските следи в обществения живот  на страната, че при Петър Делян е възстановена старата прабългарска титулатура. Близкото родство с куманите и общите интереси допринасят за сближаване на участниците в освободителните войни на Асеневци срещу Византия. Калоян се оженва за куманка. Куманско е името на Балчик. В Североизточна България присъствието на куманите е по-осезаемо. Там се намирали феодалните владения на Елтимир, брата на Георги Тертер І. Името Елтимир означава ел- ръка и темир – желязо. Кантакузин пише в хрониката си, че Михаил Шишман бил “наполовина  куманин”.

За прабългарски запазени имена говорят и следните факти: в Североизточна България владеели родовете Балик /на север от Стара планина/ и на Елтимир в Крънската хора /област/; такъв бил и Асен, управител на Провадийската крепост преди завладяването й от турците. Авторът няма намерение да разглежда съхранените в еркечкия говор прабългарски думи[11]. Но не може да отмине  факта, че, когато през 1444 г. войските на Владислав Варненчик минават по тези земи, те срещат по пътя си преди всичко все българско население.

На фона на гореизложеното е трудно да се приеме наложилото се твърдение, че прабългарите са били изцяло славянизирани в битово и езиково отношение. Тази констатация се отнася с още по-голяма сила за обикновените хора, които живеят в своите селища, родове и пазят своя език и битови особености. Родово племенната уредба сред прабългарите била издигната в култ към предците. Именникът на българските ханове не пропуска да изтъкне родовата принадлежност на всеки владетел, като се посочва кой е от рода Дуло, кой от рода Вокил и т.н.

Посочената констатация с най-пълна сила се отнася и за село Еркеч, което в течение на толкова века и години успява да се запази като “езиково островче”. Общината, наред със затворения характер на живот на еркечани, също играе огромна роля в историята на селото. Чрез нея се регулира изграждането но обществени сгради – църква, училище, кметство. По време на кризи еркечани много бързо се групират и благодарение на всестранката /кооперация, чиято основна дейност е дърводобив/ успяват да се съхранят и оцелеят въпреки превратностите на времето. След големия бозгун през 1828-1832 г. еркечани  се организират, секат и извозват трупи за изграждащото се в Обзор пристанище /за скелятъ ух Гьозека/. След Освобождението, по време на националните катастрофи, пак кооперирането спасява еркечани от нищетата.

Съхранената до неотдавна в Еркеч традиция на прабългарите с бръсненето на главите и оставянето на върха на главата сноп косми, наречен перчан, чемба, чуб, плитка е поредно доказателство, че това древно населено място е наистина непрочетена докрай страница в нашата многовековна история.

Проф. Петър Куцаров,

доктор на историческите науки

[1] Ж. Въжарова. Славяни и прабългари по данни на некрополите от VІ-ІХ в. на територията на България. С. 1976, с.426.

[2] В.Н. Златарски,  цит.съч.,т.І,,ч.ІІ,С.,1971, с.48.

[3] Именник на българските ханове. Критично издание с коментар и обяснителни бележки от Иван Богданов. С., 1981, с. 19.

[4] Ал. Бурмов, П Петров. Христоматия по история на България. І. От най-стари времена до средата на ХVІІІ в. С., 1964, с.143.

[5] Д-ръ Л. Милетичъ. Старото българско население в Североизточна България. С., 1902, с. 37.

[6] Г.А. Георгиев. Еркечаните и техният говор. Известия на института по Славянска филология, кн.2, С.,1907, с.154.

[7] Войников Живко,  Древнобългарското езиково наследство, Плевен, 2021.

[8]  П. Мутафчиев, Произходът на Асеневци. Избрани произведения, т. ІІ, С. 1971, с.162.

[9] Н.А. Баскаков. Тюрские яыки, М.1960.

[10] Ст. Младенов. Потекло и състав на среднобългарското Белгунъ, прякор на цар Асен І, СпБАН, кн.45(22), С.1931,с.49-66.

[11] Това е тема на бъдещата ми книга: „Произход на думите в говора на Еркеч“.