Българските книжовници

Българският народ  има за първоучители светци, чиято святост озарява и до днес българското училище и една светла дата – 24 май, която внушава самочувствие за 12 – вековното българско просвещение

БЪЛГАРСКИТЕ  КНИЖОВНИЦИ

Малката конна дружина бързо и почти незабелязано напусна столицата. Само сутрешните минувачи и стражата забелязаха,че конете са красиви и добре гледани, техните ездачи – млади, а облеклото им богато.Те действително бяха синове на преславски боляри. Но къде отиваха в този ранен час?

Посоката, в която препускаха и крайната им цел бяха известни само на определени дворцови люде. Старият княз Борис и кавханът знаеха за къде препускат младите боляри и какво носеха в кожените торби, прикрепени към седлата на буйните им коне.

Тях не ги блазнеха толкова горите и ловът, колкото хладните килии и покоят на новопостроените край столицата манастири. Въпреки, че бяха добре въоръжени, младите боляри не отиваха да се сражават, нито да ловуват.Конниците носеха многобройни свитъци на преведени от гръцки на славянски език църковни книги.

В тази ранна утрин на 894 година  те отиваха при своя владетел. Младият княз Симеон ги викаше при себе си в манастира „Свети Пантелеймон”, скрит в местността Патлейна. Той бе узнал за техните занимания и ги бе повикал в новото книжовно средище, за да живеят и творят далеч от столичния шум.

Малката конна дружина, препускаща към „Св. Пантелеймон” се състоеше от книжовници, които владееха славянското писмо и изкусно превеждаха византийските автори.

Най-нетърпелив от всички беше Йоан, който бързаше да стигне пръв при Симеон. Свързваха ги спомени от Константинопол: Магнаурската школа, веселите скитания из царствения град, красивите сирийски танцьорки, пристанищните таверни, конните надбягвания на Хиподрума, церемониите в императорския дворец…

Имаше какво да си припомнят, но Симеон викаше при себе си Йоан не заради спомените, а защото знаеше, че той се бе заел да преведе най-добрите образци на византийската църковна литература.

Така в тези начални години на своето управление княз Симеон, с присъщата му упоритост и последователност, събираше около себе си книжовници,които представляваха средновековната българска интелигенция и които щяха да превърнат България в първостепенен славянски книжовен и културен център.

Бяха изминали осем години, откакто Климент, Наум и Ангеларий се върнаха в България.Те подготвиха първите ученици, които след това щяха да продължат делото им нататък.В скрипториите на манастирите

образовани монаси преписваха преведените богослужебни книги. Служението в църквите вече се извършваше на славянски език, защото обширна бе българската държава, с многобройно население, което жадуваше да чуе Божието слово, облечено в родна, ясна и напевна реч.

Лично подпомагани от владетелите, бурна просветителска дейност развиваха двете книжовни школи – в Охрид и в Преслав.Ето, и сега Симеон викаше болярските синове в закътаната Патлейна.

На Наум му предстоеше да замине в западните български земи при Климент…

Скоро стигнаха манастира, където ги очакваше техният владетел.Той ги посрещна радушно и когато се събраха в трапезарията им разкри намеренията си: двете школи трябваше да утроят работата си, да продължат да образоват будните люде, да продължат да преписват и превеждат Божиите слова, да започнат да творят нови, свои книги, за да доразвият новосъздаденото писмо, да се строят нови и нови църкви и манастири и красиви да са те – за да привличат и хората, и Божията милост над България……

И поеха младите ездачи към всички краища на държавата…

А потомците им нарекоха тяхното време от развитието на българската книжнина и на българската култура Златният век.

От книгата “Гласът на учителя”, специално издадена от Община Поморие и подарена на децата на бесарабските българи в Молдова.

Фондация “25 века Поморие”