Вятърните мелници на Анхиало

Вятърните мелници в Анхиало са придавали особено очарование и колорит на крайморското ни градче. Те посрещали всеки новопристигнал гост приветливо помахвайки с „широките си платнени криле” ( из писмото на П. К.Яворов до сестра му Екатерина Крачолова от 8 септември 1899 г.). Първите запазени писмени сведения за тях откриваме в „Бележки за градовете оттатък Балкана” на полковник Енехолм и в „Статистическа таблица на Северна Румелия” на кап. Дюгамел. И двамата автори са участници в руско – турската война от 1828 – 1829 г. От Дюгамел научаваме, че вятърните мелници в Ахиолска каза (обхващаща цялото крайбрежие на Черно море от Месемврия до Сан Стефано ) са 24 на брой. А Енехолм с възхита отбелязва, че голямото число мелници в Анхиало „му придават отдалеч твърде живописен изглед”. Управляващият руското вицеконсулство във Варна Александър А. Олхин съобщава през 1862 г., че поради търговията на жито, около града са построени много мелници. К. Иричек, посетил Анхиало малко след Освобождението, споделя в своите впечетления: „при входа ни посрещат неизбежните вятърни мелници, кръгли каменни или дървени кули с големи платнени колела”. А две десетилетия по-късно А. Страшимиров ще напише, че по крайморската пясъчна ивица между Анхиало и манастира „Св. Георги” се „редят гиганските анхиалски вятърници”.

Построяването на мелниците и увеличаване на техния брой е свързано с икономическия просперитет на Анхиало и нарастващите нужди на населението му от брашно и фураж за домашните животни. В тях се е мелило житото и ръжта от нивите и чифлиците на Анхиало и околните села. Мелниците, с характерните си силуети, са служели и като ориентир в корабоплаването. Техните очертания могат да се видят отбелязани в някои морски карти от XIX в.

В Анхиало са съществували два вида вятърни мелници. Първият от тях е бил със зидана каменна конструкция, с обособени три етажа. Първият етаж е служел за склад, вторият е бил жилищен, а в третия е бил мелничния механизъм. Насочването на вятърната перка е ставало с помощта на подвижен покрив. Вторият вид – дървените, са били по-широко разпространени. Мелницата е била монтирана върху зидана основа с височина до 1.5 м. над земята. Основата е била покрита с дървена скара, а в центъра се е намирал дебел дървен стълб, около който се е движила дървената конструкция. Първият етаж е изпълнявал функцията на склад, а на втория се е намирал мелничния механизъм. Покривът на мелниците е бил двускатен. Гредите ( адени ) са били от 9 до 12 на брой. Техните краища са били обримчвани с дебело въже, по което са били опъвани триъгълни платна. Ветрилната им площ се е коригирала в зависимост от силата на вятъра. Мелничните камъни са достигали до 2 м. в диаметър. Заточването им се е извършвало два пъти в годината. Мелничарският занаят се е упражнявал само от анхиалци. Собственици на мелници са били Микониатис, Фанара, Милоглу, Нарли и др. В края на XIX в., началото на XX в. по-голяма част от вятърните мелници са били разположени на провлака, свързващ града със сушата.

Други две дървени мелници и една с каменна конструкция са били разположени на пясъчния хълм над източния плаж ( сега ул. „Крайбрежна”). Картата на Анхиало от преди пожара от 1906 г. ясно илюстрира тяхното местоположение. Мелница, собственост на Гукли, е била изградена и в непосредствена близост до храм „Преображение Господне”. Част от смеленото жито и ръж се е складирало в дървените хамбари във „външната махала”, както и в каменните хамбари на Христаки Дионисиадис. След пожара от 30 юли 1906 г. голяма част от мелниците изгарят. Градът е обезлюден и нуждата от фураж и брашно рязко намалява. Настъпилото след войните ново увеличение на жителите на града с придошлите бежанци от Егейска Македония и Тракия, поражда необходимостта от възобновяване на работата на дървените мелници по ивицата на провлака. В Анхиало идват да смелят житото си и селяните от околните села – Каменар, Лъка, Сарафово и др. След 1925 г., когато се изгражда теснолинейната жп линия, свързваща Анхиало с Бургас, населението на града започва да се снабдява с брашно от Бургас. Мелничарският занаят запада. Последните съществуващи вятърни мелници на Г. Самаров и Н. Нарлиев са били изместени от построената валцова парна мелница на Д. Димитров.

Публикация на Исторически музей –Поморие във фейсбук страницата  на 25.01.2021 г. Използвана литература: Д. Стефанов „Вятърните мелници на Поморие” във в. „Партизански завет” бр. 17 от 1989 г.