Два фестивала в снимки и думи

На 27.06.2015 г. се проведе шестото издание на фестивала “Хоро край поморийския бряг“. Брегът на някогашно Анхиало събра танцьори от всички кътчета на България. Под ритъма на хората от различните фолклорни области се залюля истинско море от ценители на родния фолклор. В мероприятието участваха организаторите от клуб „Чайка“ Бургас – Поморие и още 35 състава. Дойдоха стари приятели, участвали в предходни издания на фестивала; имаше и дебютанти, които за пръв път тропаха на поморийска земя. Градският площад се изпълни до краен предел от хороигралците /над 800/.

На гражданите и гостите на Поморие беше поднесен букет от различни хора- малишевско ,Йове,Гинка, тракийска ръченица, ситно влашко, дунавско хоро, калгамачка, ръка, опас, бучимиш …със сигурност съм пропуснала много от хорцата, не мога да изброя и имената на съставите, защото ще забравя без да искам някого, но по- важното е , че всички с усмихнати лица и грейнали очи припяваха хубавите български песни и ръка за ръка следвахаобщия ритъм. Трудно е да се опише това усещане за единение, което може би дава на човека само сключеното хоро-това, дето е без начало и край, каквато е и общата обич на танцьорите към народните танци.

От сцената Лили гледаше кръшните хорца на мегдана. Уж наблюдава всички, а очите ѝ все в „Чайките“ вперени…С грижата на учителя, който се вълнува как се представят учениците му, тя следеше как танцуваме, как редим стъпките, които в залата ни е показала…Най –хубави са онези панорамни снимки и клипове, които фотографите правят, както се казва, „от птичи поглед“. От покрива на читалището като погледне човек, вижда пъстри кръгове, живи гердани с разноцветни мъниста-оранжеви, алени, сини, зелени, розови и бели-всички цветове на дъгата, събрани на един площад, на едно хоро край поморийския бряг.

А то хорото се захвана всъщност още преди седмица, изви се първо на армана в Разлог, където „Чайките „ гостуваха и участваха в местния фестивал „На армане с тъпане“ заедно с домакините от клуб“ Мехомия“ с ръководител доц. ГеоргиГаров и клуб „Аспри“, с. Добърско с ръководител Данаил Атанасов. И понеже все още отеква в ушите ритъмът на тъпана, предлагам своите пътни бележки от това наше пътуване:
Разходка до Разлога
/това заглавие е „рожба“ на Лили, така тя кръсти нашето пътуване/
19.06-21.06.2015 г.
Мила Българио! Хубава си ти! В тебе всичко зрее и всичко цъфти…
Пътувал съм ази по тебе навред и навред прекрасен беше твоя глед!

С тези думи започва своята Разходка до Баняса / румънско селце близо да Букурещ/ Иван Вазов. Пътува Поетът в чужда земя,а говори с толкова любов за България. Със същото вълнение и обич към българското потеглихме и ние, хороигралците от клуб „Чайка“, сто години по- късно към южния край на родината и по- конкретно към Разлог. Цел на нашето идване в този край беше предстоящото ни гостуване и участие във фестивала „На армане с тъпане“.
В пътеводителя, който Весито услужливо ми зае, прочетох,че наричат Разлог Градът на четирите кули/ е… имат си чехите град на стоте кули, ама и ние не оставаме по-назад от тях/. До Балканската война (1912 г.) в Разлог се извисяват четири турски кули, строени в кърджалийско време от кафяв хоросан, с дебели стени със сводов тухлен покрив, годни за бой. Едната от тях се е намирала в сегашния градски парк,а другите три са били пръснати из града. Два –три дни след влизането на българските войски в града кулите са били съборени. Мисля си,че ако устремът на нашите момчета не беше тъй голям и бяха ги запазили, днес тези четири високи постройки щяха да образуват един интересен и оригинален музей под открито небе,но …на война като на война.
Пътят ни приближава към крайната точка,а насреща ни- Пирин с върховете си, обвити в млечносива мъгла.Планината показа за кратко слънчевото си лице и пак се намръщи. Красив е този край на България, далечен е за нас, хората от морето,но може би затова го гледахме с широко отворени очи, поглъщахме жадно картините, които бързо се сменяха от прозореца на автобуса. Гледам наоколо как от малки и по-високи възвишения се вдигат към небето бели пушеци,някъде тънки като конче,на други места – дебели въжета.Сякаш банските и разложките старци се бяха пръснали този ден из планината да пушат с чибуците си, да припяват пиринските напеви и да разказват легенди-страшни и хубави едновременно…
Около обяд се настанихме в комплекс „Мурите“на 4 км. от града. Мястото е удобно, луксозно и много приятно, с вътрешен и външен басейн.Там,във вътрешния двор, край басейна се извиха хорцата и двете вечери /край басейн не бяхме играли досега/.Музикантите създадоха отлично настроение,нямаше и как да е по друг начин, след като в комплекса бяхме все танцьори,покана не щем, а настроение има и артисва.
На следващия ден беше самият фестивал, организиран от домакините . Участие в него взеха повече от двадесет състава от цяла България.Събитието започна с възстановка на един работен ден на хармана. А слънцето също като в истинския живот пече ,та прижуря. Направихме набързо тен само от хорцата, които изиграхме на армана.Програмата за деня продължи с посещение на с.Добърско за тези, които не бяха ходили там.Сигурна съм ,че има някаква тайнствена връзка между човека и името, което той носи,същото си мисля,че важи и за мястото и неговото наименование. Добро място е Добърско. В китното село сигурно живеят добри и хубави хора.Такива бяха лицата, които ме гледаха от снимките на колегите танцьори с тамошните баби. /ние с Вальо сме ходили в Добърско и посветихме деня на среща с приятели от студентските години/.
Освен хората уникална на това място е старата църква „Св.св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“. Храмът е изграден като трикорабна базилика от камък и хоросан. Датира от 1614 г. Външно не се отличава от къщите наоколо,няма камбанария и купол. Със своите малки прозорчета –мазгали и ограничена площ църквичката прилича повече на малка непристъпна крепост-истинска твърдина на вярата в страшното време на робството. Впечатляващи са стенописите , които са над четиристотингодишни. Те пресъздават библейски сцени,образи на много светци и светици, както и местни легенди. В този културен паметник с национално значение влизането става по възможно най-християнския начин-с поклон, докато слизаш по трите стъпала към самия храм. Интересното е ,че целият храм, макар и малък на площ, е изографисан, образите са 460 на брой,а женските образи са над 30.Не е останал нито сантиметър неизрисувано място. Изображенията са запазени в автентичния им вид ,само са почистени.Тримата майстори-строители Станко,Смилен и Спас /пак хубави имена/ не били пропуснати от зографите,имената им стоят на каменните вътрешни стени за вечни времена –да се помни и да се знае,че църквата е правена с мерак и вяра, за български люде от българи. Много са уникалните неща в този храм –на тавана Исус Христос е изографисан в ракета, готова за излитане, сцената всъщност е „Преображение Христово“. Пред олтара са подредени иконите на Свети Теодор Тирон, Теодор Стратилат, Богородица , Христос, Йоан Кръстител и Архангел Михаил. Свети Георги и Свети Димитър са изрисувани само тук в Добърско и в Атон в цял ръст,а не на кон, както присъстват в цялата християнска иконография. На пода в храма е положена плоча с двуглав орел- символ на руската църква и дар от руски монаси. Експерти са разчели датата 1122 г. Легендата разказва,че цар Шишман се е венчал точно тук- в добърската света обител,а първият писмен документ за нея се пази в Рилския манастир. И понеже стана дума за легенди, местни предания свързват произхода на селото със заселването на ослепените войници на Самуил /още една страшна и черна страница от родната ни история/ след битката при Беласица(1014г.) След поражението в планината те се насочват към Рилския манастир, но по пътя ги застига зимата. Много от тях останали да зимуват в намереното поселище, задомили се и дори създали певческа школа. И още нещо, говори се ,че тук те намират облекчение и изцеление от лечебната вода на аязмото,която и днес извира в двора на средновековната църква. Легендата твърди,че с водата от изворчето на старата черквица е лекувал очите си и Климент Охридски. После със своята книжовна дейност той излекувал душите на безпросветните българи, като ги дарил с книги и ги ограмотил.

Набрали инерция от деня,тропнахме в ритъма на тъпана и на втората фестивална вечер. Хоро след хоро, песен след песен танцувахме в нощта на настъпващото астрономическо лято. Пирин притихнал следеше стъпките ни и скоро ни изпрати своята благодат-дъждът не ни спря,танците победиха небесната вода и хорото все така лудо се извиваше под капките и въпреки тях.
На утрото същият този дъжд не охлади ентусиазма на група смели колеги, дръзнали да мерят сили с планината, въпреки предупрежденията на Емо Чолаков за сложна обстановка в планините. Имаха куража може би, защото с тях беше планинският водач Славчо Атанасов , с когото направиха прехода до х. Яворов. Прогизнали във вода,но пълни с положителни емоции,танцьорите се върнаха при нас.Мокри, друса в камиона или там каквото ги вози,а нашите „чайки“ пеят ли пеят. И като се замисли човек какво са няколко мокри дрехи и студени крака пред една постигната цел. Колегите ни доказаха ,че когато мотивацията е силна , целта става постижима. За „чайките“ няма спирка, има само предизвикателства за преодоляване. Те самите споделиха ,че от дъждовния ден са сътворили много радост.С похода до х.Яворов доказаха ,че наистина няма нищо по- хубаво от лошото време.
Ще попитате какво правихме останалите, дето ни спря дъждът? Възползвахме се от спа зоната на комплекса- на разположение на туристите тук предлагат джакузи, вътрешен басейн с много приятните 31 градуса, парна баня,сауна и ред други благинки за тялото и духа. Програмата ни беше пълна- подводна гимнастика под ръководството на професионалния рехабилитатор Весито Продромова. Ако трябва да бъдем искрени, много стриктно изпълнявахме инструкциите ѝ, получи се идеално-тонизиращо и раздвижващо…Имаше и синхронно плуване по двойки /всъщност двойката беше само една, те си знаят кои са/ –на европейско ниво, смея да кажа –документирано от фотограф Мария Кирязова в „жива снимка“. Ако колегите ни се върнаха щастливи,но прогизнали,то ние също прогизнахме, но от водата в басейна- животът в крайна сметка ти предлага различни възможности да се понамокриш,нали така,изборът си е винаги твой. И джакузито не пропуснахме, имаше безброй мехурчета и много смях, а в зоната за релакс с чаша ароматно кафе направо се разпаднахме от удоволствие.

С приятно настроение потеглихме назад към дома, но и назад във времето, защото на Юндола се отбихме при местните хора, за да си купим от тях домашно приготвени по стари родни рецепти сирене и кашкавал, сладка и мед, билки и сушени гъби- изобщо всички дарове на планината бяха пред очите ни, каквото ти сърце иска имаше на сергийките .Особено ми харесаха сиренето и кашкавалът- „родопският пармезан“и „родопската моцарела“.И аз като Щастливеца ще кажа :“Какво Швейцария ли?“. Не я заменям аз моята България за никое друго място, нито природата й, нито хората ѝ, които с молещи очи ни привикваха: “Купете и от нас! От нас нещо си вземете!“, гледаш загорели лица , но не от плажа ,а от ходене по планината. Напукани ръце,но светнали очи, от които наднича Духът на Родопа планина-абе други са хората там, спор няма, по -инакви някак,определено различни от нас. Може би планината такива ги е родила и направила- да могат да се изправят срещу стихиите ѝ и срещу превратностите на историческата ни съдба –драматична и величава едновременно.
Така се отправихме назад в историческото ни минало и следвахме табелите за Батак-град символ на българщината, жертвоготовността и родолюбието. Пътят ни минаваше през яз. Батак.Наричат го „морето на Родопите“,с дъждовните капки ни следваше и южният вятър,на който старите хора викат „белият вятър“.Отвя ни този вятър чак в 16 век, когато тук се появяват прадедите на батачани.Във филма,който гледахме в историческия музей,се казваше ,че по тези земи има много древни поселения на траки, славяни, римляни и византийци.Районът е много богат откъм исторически места и извори-има 20 крепости,100 църкви и манастири, римски могили, мостове- все знаци на старината, които те провокират да ги видиш.
Самата сграда на музея е построена през далечната 1976 г. по повод 100-годишнината от Априлското въстание. Най –впечатляваща беше стената с изписаните на нея имена на 5000 загинали хора от града и региона, загинали в неравен бой с турските башибозуци- изгорени, клани, убивани по най-зверски начин. Страдание без глас те обзема, като стоиш и четеш имената и годините до тях.Потрес! Една трета от изписаните години бяха или на старци, или на невръстни бебета и дечица. След обявяването на въстанието на 22 .04. 1876 г. местните хора се вдигат и се справят в началото с турските военни части. Печелят тази битка.С възторг и неописуема радост живеят своите десет дена свобода. Какво е да имаш в живота си само десет дена усещането,че си свободен? На този въпрос няма как да отговорим, непонятно ние това чувство, защото живеем в свободно време, но тогава, тогава за онези хора това е бил върховният миг на радост и избавление, в който гърдите дишат свободно. Хубавото време свършва, когато се задава войска от 1500 войници, редовен аскер, а на 30.04. градчето осъмва с 8000-я башибозук на Ахмед ага Барутанлията- главорез без капка милост ,“авторът“ на повечето зверства и „режисьорът“ на страшната трагедия, която следва. Зверска била и целта на похода му- да пресуши корена на батачани, да не мислят за бунт ни те, ни децата им. След него всяка педя земя в региона е окървавена, напоена с кръв. А лобното място на масова гибел и болка бил храмът “Света Неделя“, построен 1813 г. Получили батачани от пловдивския паша позволение църква да си направят, но да не е по- висока от турчин, качен на кон.Така и сторили, само че тя станала и тяхното последно убежище в страшното клане- не могла българската светица да опази живи чедата си. 2000 души два дена защитават себе си и своя храм в двора,а на третия останалите живи се приютяват вътре. Бил месец май, суша,в храма вода нямало,та използвали живите християни зехтина от кандилата да намокрят устните на своите плачещи деца, когато зехтинът свършил , намокряли ги с кръвта на убитите и ранените. А изобретателността на башибозука нямала граници- донесени били коли със слама,тенекии с газ и кошери с пчели за окаяните ни събратя. Страшна участ в страшно време…Въстаниците се бият с всичко- с камъни, с дървения кръст ,с Библията. Най-диво въстанието е потушено именно тук. Затова клането разтърсва тогавашна Европа.Отклик събитията получават в цялата европейска общественост,от редица руски писатели като Достоевски,Тургенев,от легендарния Гарибалди и Виктор Юго,който произнася вълнуваща реч във френския парламент по повод събитията в Батак.Сформирана е европейска комисия, в която взема участие журналистът и общественик Макгахан. Потресен от видяното, той нарича Батак “Долината на смъртта“,споделя ,че само един миг човек е в състояние да задържи погледа си на изгорелите човешки тела. А след Освобождението Вазов казва,че без Батак нямаше да има свободна България. И е бил напълно прав Поетът.
През април 2011 г. Българската православна църква канонизира за светци посечените и ги именува Баташките свети мъченици. Мъченици за българската свобода.Част от техните мощи сега се намира в олтарната част на храма, където по канон се вграждат свети мощи. За българския турист остава само паметта,която трябва да съхрани; поклона, който дължи на сънародниците си, и молитвата за мир,здраве и по- спокоен живот за себе си и децата си. Като се загледах в Библията , револвера и камата в музея, видях ,че Евангелието, пред което са се клели революционерите, е отворено на страницата Деяния на Апостолите. Вечна памет и поклон пред деянията на нашите апостоли от Батак,защото казано е –смъртта за отечеството е свято причастие. Силно ме впечатлиха думите на Трендафил Керелов – три десетилетия кмет на Батак:“Няма страшна смърт,страшно е робството“. Градоначалникът казал тези думи и умрял като Христов мъченик за вярата- бил опечен жив на ръжен… Храмът „Света Неделя „ е един от многото олтари на българската свобода.
Филмът разказваше,че местните мъже били дервенджии, ще рече пазители на прохода, на планината. На българщината, ще кажем ние днес.Тук свива своето хайдушко гнездо легендарният Страхил войвода и той като името си „страшен бил хайдутин за чорбаджии и турци“.
През Възраждането градът има духовен и икономически разцвет.Основен поминък бил дърводобивът. Още в турско време оттук тръгвала дървесината,от която били правени корабите на Османската империя. Батачани с гордост споделят,че в техния край са съхранени традициите, вярата и националното самосъзнание. Градчето ражда и изпраща трима свои духовни люде в Рилския манастир: Йосиф, наречен Строителят, защото възстановява манастирите,опожарени от турците; Кирил, когото считат за духовен баща на Левски ,и Никифор.
Освен дъжда от Батак ни изпратиха да си вървим и две двойки щъркели, свили гнезда в съседство (комшии с една дума) с по две малки в гнездата си…
Пътят до Бургас и Поморие мина бързо с песни от много богат репертоар. Планината неусетно някак преля в низина,а тя се докосна до морето в мига, когато на небето угасваха последните светлинки .
Има различни начини човек да запази своята историческа памет. Народните танци са една от многото възможности да съхраним „всичко българско и родно“, затова ще продължава да се вие хорото и на разложкия арман, и край поморийския бряг, и по всички краища на България.
Пълни с гледки и емоции, стигнахме до дома – онова място, където човек винаги се завръща. В края на нашата разходка до Разлога си спомних думите на Поета от неговата Разходка до Баняса: „Хубава си, земльо, и благословена (…) теб всичко е дала светата природа!“. И на нас това приятно пътуване даде много.
Очакваме следващите ти предложения, Лили!

Мариана Карталова