Животът в Анхиало в началото на ХХ в. до 30 юли 1906 г.

През първите години на двадесетото столетие Анхиало (дн. Поморие) е околийски център в състава на Бургаски окръг в Княжество България. Градът се управлява от кмет, който заедно с помощник-кмета и членовете на Градския общински съвет, взима основните решения от стопанско, финансово и културно-просветно естество. От 12 януари 1900 г. до 30 юли 1906 г. в Анхиало за кметове са избрани: Паскал Коконидис, Балас Пападопулов, Павел Иванов, Костаки Джумерти, Христо Йокос и Костаки Т. Ставридис. В Анхиало има изградени и функционират мирово съдилище, телеграфо-пощенска станция, околийско лесничейство, митница, клон на Българска земеделска банка (БЗБ), болница. От предходното столетие Анхиало запазва ролята си на важен просветно-духовен център със своите училища (две гръцки-мъжко и девическо и едно българско), с просветните си дружества и активна читалищна дейност. През месец септември 1900 г. в града започва да се печата в-к „Анхиало”, а три години по-късно излиза и ново периодично издание – в-к „Край”. В църковно-административно отношение селището е център на митрополия, подчинена на Цариградската Вселенска патриаршия. От 1889 г. начело на анхиалската епархия е митрополит Василий II Георгиадис. Израз на православната вяра и благочестие на населението са изградените четири красиви църкви – българската църква „Рождество на Пресвета Богородица”, гръцките храмове „Успение Богородично”, „Преображение Господне”, „Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат”; манастира „Св. вмч. Георги Победоносец“, както и множество параклиси. Населението на Анхиало е малко над 5500 души, представено от гръцката, българската и турската етническа общност. Доминира гръцкият етнос, който през 1900 г. е 82% от жителите на града, а през 1905 г. – 76%. Гръцката общност оглавява основните дейности на градското стопанство. През 1900 г. Яворов определя Анхиало като „център изключително гръцки: само по правител. учреждения човек може да разбере, че се намира в България”.

Основният поминък на анхиалци е свързан със солодобив, земеделие (обработват се лозови масиви, а също и ниви, засети с пшеница, ечемик, овес), винопроизводство, риболов, търговия, мелничарство.

Икономическият просперитет на Анхиало е пряко свързан с производството на сол. В началото на ХХ в. градът, със своите 7000 солници, е основния солодобивен център в Княжество България. Данните за производство на сол през годините 1900-1905 (с изключение на 1903 г.) са възходящи, като през 1905 г. е отбелязано най-голямо количество на произведена сол – 15 550 430 кг. С цел защита на интересите на солопроизводителите и подобряване условията на производство през 1901 г. се учредява дружество „Солница”. Дружеството просъществува до 1904 г.

Анхиало съвсем основателно се гордее с лозята си, резултат от дългогодишния труд на стопаните им и на непрекъснатото усъвършенстване на местната технология за отглеждането им.

Лозарството в града заема 40% от цялото производство на околията. Лозовите масиви са разположени след гората на манастир „Св. вмч. Георги Победоносец “, по посока град Бургас, в различни местости като „Палиокастро”, „Хонията”, „Акротири”, „Батадес”, „Киладес”, и „Лаханадес”. Основната част от лозята е предназначена за винопроизводство. През 1901 г. се учредява лозарското дружеството „Свети Трифон” за пласмент на произвежданото вино. Основно се търгува с вина от сортовете Мавруд, Мускат и Памид. Отглеждат се още сортовете Димят, Гран ноар, Прослава и др. През 1898 г. се открива единствената за времето си фабрика за коняк на Георги Диамантопуло, а през 1904 г. започва да работи и спиртната фабрика „България” на Никола Маджаров.

Риболовът е друг важен поминък на анхиалци. По-богатите от тях са собственици на аламани- гребни лодки, дълги 10-12 м. и широки 2-2.50 м. Други съоръжения, използвани за риболов са таляните и грибовете. Пролетно време уловената пасажна риба ( паламуд, скумрия, лефер, сафрид) е била по-суха и е била сушена на големи дървени конструкции- бадури. Есенната риба е била по-мазна и след осоляване се е съхранявала в качета. Рибата се е ловяла както за собствена консумация, така и за търговия и за износ. На пазара e обособена отделна част за продажба на риба – „Псарадика”, с известните магазини на Мих. Мавромати, Дим. Карагьозоглу, Камвиси, Мамугия и др. Там се продава както черноморска риба, така и риба от р. Волга и Каспийско море, руски хайвер и тарама.

От занаятите най-разпространени са железарство, дърводелство, бъчварство, обущарство, кожухарство, мелничарство, хлебарство, шивачество. Те обслужват главно градското население и околните села. В Анхиало са съществуват множество магазини с колониални, манифактурни и хранителни стоки. Към началото на века в града търговска дейност развиват 20-25 едри търговци и около 150 дребни, притежатели на малки дюкянчета. Между по-известните са П. Кокониди, К. Мавромати, Я. Ставриди, С. Мирчев, К. Щерионов, Янаки и Георги Драгневи. Данните от дейността на митницата в Анхиало свидетелстват, че обемът на износа надвишава този на вноса. От пристанището на Анхиало се изнасят предимно стоки, която се произвеждат в града и околността. Неговата дейност отстъпва на тази в бурно развиващ се град Бургас.

Първите години на двадесетото столетие Анхиало е активен търговско-производителен център, чийто икономически профил е характерен за едно сравнително заможно поселение със солодобивни, земеделски и търговски традиции. Нормалният ход на стопанския, политически и културен живот в града е прекъснат от разразилите се на 30 юли 1906 г. трагични събития. Те са резултат от българо-гръцки етнически конфликт, който е провокиран от терористичната дейност на гръцки андарти над мирното българско население в Македония. Последват протестни митинги в много градове на България, а на места (Варна, Бургас, Пловдив, Асеновград) се стига до нежелателни крайности спрямо живущите там гърци. Тези събития не подминават и Анхиало. На 30 юли 1906 г. в града се завързва престрелка между представителите на гръцкия и българския етнос. Дадени са човешки жертви, има и ранени. Започват палежи на къщи, от които избухва пожар с особено разрушителни последствия. Унищожени са 91% от постройките в града – жилищни и административни постройки, дюкяни, множество складове, хамбари, църкви, параклиси, българското и двете гръцки училища. Изпепелено е стопанско и движимо имущество в значителни размери. Събитията на 30 юли 1906 г. изцяло променят етническия състав на Анхиало и са с дългосрочни последици върху икономическия и социалния живот на селището.