Колко древна е мартеницата

На 1 март ритуално се закичваме с мартеници, вярваме в тяхното закодирано послание и приемаме този знак за български феномен. Легендите за появата на мартеницата свързваме с Дунавска България на хан Аспарух, с тайното бягство на Хуба – единствената дъщеря на хан Кубрат и на бат Баян от хазарския плен в днешните български земи. Един разпространен вариант на тези легенди разказва:

„Към края на своя живот владетелят на прабългарите хан Кубрат повикал синовете си и им заръчал да не се разделят, да бъдат единни, за да не могат врагове да ги  поробят.
След смъртта на великия хан, хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните- хан Ашина поставил условие – прабългарите да признаят властта му. Ханските синове били изправени пред трудно изпитание.
Най-големият син Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на стария хан и тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият от братята се отправил на север, а другите Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг. Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина докато намерят свободна земя. След това Аспарух щял да им изпрати птица  със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да организират бягството си. Младите ханове потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.
Не след дълго при Хуба долетял гълъб, който имал златен конец на крачето. Както се били разбрали Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели как да преминат на отвъдния бряг. Само птицата можела да им покаже пътя. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. На отсрещния бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните като го видели побягнали.
Аспарух помогнал на Хуба и Баян да преминат реката. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от воините си с късче от този свещен конец. След това  застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща им и така са заплатили с кръв разединението. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Оттогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички, носещи им здраве, радост и успех.”

Както всички легенди по света и тази има приказен характер и се преразказва повече от 1300 години. Мартениците са широко разпространени и в някои части на днешна Румъния, Македония, Гърция, Сърбия, Албания, т.е. припомнят ни територии с български етнос на Балканите. Независимо от тези факти, мартеницата не е общобалкански символ, но тя не е и общославянски, защото е непозната на останалите славянски народи. Мартеницата е разпространена още и сред българите в Молдова.

Според друга, още по- стара легенда: „Мартеници са връзвали по българските земи траките. Те задължително слагали мартеници по времето на пролетните мистерии, които символизирали края на студа и пробуждането на природата за нов живот”.

От своя страна, арабските писмени исторически извори не пропускат да споменат за  българските ханове, които връзвали червени и бели конци на войските си за бойна сила, здраве и дълголетие.

Фондация „25 века Поморие”