Легендите в историята на Еркеч

Преди да разкажа за мястото на легендите в миналото на Еркеч, бих искал да се разбере ролята на легендите в живота на древните народи. В предишните векове и години нашите предци не са могли да обяснят нещата, които знаем днес благодарение на модерните съвременни технологии. Затова пък, вместо настоящите информационни средства, те разполагали със свой особен начин за информиране – създават легенди, чрез които да интерпретират природните явления. И не само. Веднъж създадени, легендите заживяват свой живот, обрастват с допълнителни окраски и придобиват собствени очертания. Затова мъдреците съветват да оставим митовете да си живеят и да не позволяваме на истината да разваля добрата история. Защо? Защото ако, например, надникнем в подробностите на легендата за Маратон и пробяганото разстояние от Фидипид, ще се разкрият такива подробности и неточности, та разчепканата истина за Маратон ще придобие съвсем други измерения. Какви са фактите? Разстоянието от Маратон до Атина не е над 42, а 35 км., Фидипид не е пратен да съобщи добрата вест на атиняните, а да потърси помощ от не явилите се на бойното поле спартанци. Всъщност легендата е разказана от историка Лукиан, който е роден три столетия по-късно, а не от съвременника Херодот, един от най-добрите източници не само за събитията през 490 г. пр. н. ера. Какво се случва в действителност? Персийският владетел Дарий праща 15 хилядна войска срещу Атина, гърците са стреснати и изпращат Фидипид при спартанците за помощ. Гръцкият военачалник Милтиад  успява да събере едва 11, 000 бойци, които с хитрост обръщат в бяг персийците. Независимо от историческата истина, преданието заживява свой легендарен живот в гръцката митология и днес има олимпийска дисциплина, посветена на това събитие. Давам примера, за да се разбере  каква роля са играли и играят и до днес определени легенди. Да си припомним и легендата за хубавата Елена, заради която уж е започнала 10-годишната Троянска война. Истинската, а не фейковата причина е въпросът кой да владее търговския морски път.

Легенди се създават не само за военни битки или други героични събития. Особено искам да подчертая, че много легенди са свързани с облеклото на човека. Защото не само в мъжката и женска носия, но и във всички други ярки и самобитни изделия и произведения на изкуството, плод на предене, тъкане, шиене, нашите деди вплитат, бродират, втъкават символи и знаци, свързани с родовата принадлежност и с потеклото на рода. Ако потърсим източника на зараждането на това изкуство, ще се убедим, че това са преди всичко планините и вярата, че планинските върхове и чуки са места, където обитават неизвестни сили. Планините и реките са извори на легенди и предания. Трябва да отбележа, че първите произведения на изкуството са свързани преди всичко с митологията и с първия вид системно мислене на човека на планетата Земя – митологичното. Митологията е била пронизана от космологията и не си е представяла човека извън Космоса. Човекът от първите векове на своето съществуване е усещал себе си като космически субект, имащ пряко отношение към Вселената и процесите, които протичат в нея. Още в най-ранния период чрез митологията човек е знаел за другите светове и за висшите сили, действащи в безкрайното пространство, което го обкръжава. Той се е научил да строи домове, отчитайки космическите закономерности, започнал е да шие дрехи, нанасяйки върху тях космически знаци и да се покланя на могъществото на силите, намиращи се в надземното пространство. Идеята за Космоса възниква с раждането на човека, с онзи невидим момент, когато човек за пръв път отправя поглед към небето и дири отговор какво е това над него, как в него се отразява всичко, как това небе влияе на неговия живот. Отговорът на тези и ред други въпроси намира място в живота и творчеството на хората, в техните изделия, облекла, носии, в изработката на сечивата на труда – рала, дикани, канати, хурки, нюнюнки, свирки,  кавали, гайди.

Създаването на първите легенди цели да обясни всичко случващо се около нашите предци. То е свързано  не само с изработката на облекло, но и с произведенията на изкуството като шевици, кавали, създаването на песни, диренето на отговор какво има на небето и под земята. Особено място в легендите заема стремежът на нашите деди да обяснят възникването на своя род и потекло. Възникването на човека се свързва с могъщите невидими природни сили, които на по-късен етап ще се свържат с Бога. Възникването на селища и етноси се свързва с отделни личности, които са породени или пряко носят белези на висшите сили. Тук е уместно да си спомним легендите, които обвързват произхода на отделните народи и държави с висши природни сили: вълчица кърми Ромул и Рем, създатели на Рим, троянецът Парис е откърмен от мечка, на царя на персите Кир и на Испания Гобиас са предадени сили от богоизбрани животни. Така народите, които разказват легенди за своя произход, се отличават от другите общности. Чрез легендите определени народи правят опит да се въздигнат над другите народи чрез своя произход и връзка с висшите природни сили. Така се прави опит определени народи да надделяват над други въз основа на своя  произход. С други думи, създаването и разпространяването на посочените легенди се използва за внушаване на патриотична гордост, както в битките, така и в обикновеното ежедневие. Със създаването на легендите се цели да се всява респект у враговете по време на сражения и страх сред обикновените хора да не разсърдят богоизбраните си съседи. Легендите придават и историческо обаяние. И всичко това се постига чрез създаването и разпространяването на легенди. Те, легендите, играят огромна роля, равна или по-голяма от тази на днешните социални мрежи. Ето защо не трябва да се удивяваме, че почти за всяко значимо географско място, селище, извор, река, вековна гора, за всяка историческа местност се създават и разпространяват чудни легенди и предания. Проучването на това устно народно творчество показва, че легендите са свързани с топонимията и топографията на отделни местности, извори, реки, природни забележителности и планински върхове. Посочената традиция с предания да се обясняват неясните неща с особена сила важи и за създаваните от човека градища и изгражданите крепости, за които възникват и се разнасят прекрасни легенди, превърнали се в митове.

Уместно е да припомня, че Авитохол, първият споменат в Именника на българските владетели, също има връзка с висшите природни сили – той е откърмен от кошута. А в еркечката легенда кошутата е заменена от своята посестрима – сърната. Над Змейски дол, недалеч от Змейски кладенец, където имало малък параклис, се събирали всички еркечани, за да отбележат летния Атанасов ден. И при тях, при еркечани, които също са свързани с висшите природни сили, сама идвала сърна, която те колели за курбан. Забележете подчиненото степенуване: българският кхан е свързан с кошута, а еркечани – със сърна.

Друга основна тема в легендите на еркечани е свързана с основателя на държавата България и с конницата на Аспарух. Известна е  огромната роля на конете в живота на древните българи и в отвоюването на земи от Византия. В тази връзка ще посоча, че конят заема завидно място в живота и в празничната система на еркечани. Даже се затруднявам да изброя всичко, което свързва еркечани с конете. Това е и специалната шевица „коньовтя“, сочеща връзка на еркечките родове с конете, това е и специалният танц „Конската“, който се играе на най-важния момент в живота на човека – сватбата, това е и опашката на коня, която буенецът развява над главите на лазарките. Съществува и прекрасна легенда за конете.

В селото има единствен паметник,  който се намира в центъра на селото, на най-важното място, на Хорището. Паметникът е от по-ново време, тридесетте години на ХХ век, отразява действителна случка и изобразява кон, който влачи еркечанка. Далеч съм от мисълта да правя каквато и да е аналогия с обожаването на конете от древните българи и тяхното изобразяване по скални масиви. Но фактът си остава факт. Много събития е имало в живота на Еркеч през над петнадесет вековното му съществуване, но само конят се е оказал достоен да бъде изобразен и фиксиран на мраморна плоча в средата на селото. Конете  в селото са неотделима част от живота на еркечани. Децата и хлапета яздят на „голо” коне, сякаш са родени и засукали от кобила. Конете се използват както за транспорт, така и

за вършитба на ръж, овес, пшеница и други култури. Целта е да се получи слама. Надвечер, след овършаване, конете се натирват в къра, за да пасат трева, да не висят на ясла. И сутрин рано, в 4-5 часа, се дирят, за да бъдат докарани отново на хармана. В тази връзка се разказва следната весела случка с двама братя. Те търсят рано сутрин конете и разговарят, намирайки се на два баира – Малката и Голямата габърлива чука. По-малкият брат намира конете и вика на батко си: „Ей, батьооо, яла вай, яла ва! Намерих контя, ва!” А старшият брат, понеже не му се работи, отговаря: „А ва карай ги в селото и вършейте, пък аз ще ида да видя дали не са в Жебия дол, вааа!” Конете са впрегатен добитък, служат за превоз и пренос на имущество – сено, снопи, плява, слама, дърва. Използват се конете още за оране, отиване и връщане от нивата, въобще за селскостопанска работа. Това е практическото, ежедневното използване на коня. Има и друга страна, свързана с душевността на еркечани и тяхното отношение към конете. Хубавите коне са гордост за всеки еркечанин. Надпреварата на Тодоров ден и спечелването на надбягването се коментират цяла година, до следващия празник. Има и още нещо. Нека припомня, че конската опашка е вплетена в байрака на буенеца и се развява, лети над главите на играещите моми. Дали този символ древно български, свързан с брадвичката, наречена буй и вплетен сред цветята на байрака не е израз на желанието на хората да полетят като конете, стремително да развеят опашки и буйни гриви над изоставените ниви.  Далеч съм от мисълта да правя сравнение с Мадарския конник, където кхан Тервел тъпчи врага, а в еркечкия прототип конят гази еркечанка. Както и да е, но фактът за възпяване ролята на коня в битието на еркечани чрез изобразяването върху камък е почти уникален в живота на Еркеч. При това конете постоянно присъстват във фолклора на еркечани – те са възпявани в хороводни, лазарски, коледарски и даже в песните на дълга маса. Има и хоро, посветено на конете – то така и се нарича „Конската”. Така конете присъстват не само в материалното битие на еркечани, но и в техния душевен мир – в приказките и песните. И до днес не мога да забравя легендарната приказка за своеобразния подвиг на конете край Сувала –  отвесна назъбена скална стена, висока около 15-на метра. Тя е завършек на местността Цонюва равнина, която успоредно е отделена от два трудно проходими дола. Стадо коне пасели на посочената равнина, когато били заобиколени от голяма глутница вълци. Изправени пред неминуема гибел, конете постъпват смело и горделиво като еркечани – предпочитат гордо да сложат край на  живота си, отколкото да бъдат разкъсани от вълците. Конете се хвърлят и загиват в пропастта. Тази легенда, разказана от моя дядо Куцар, предадена от баща ми Жеко или е плод на бликнало еркечко вдъхновение, или действително се е случила. Тази легенда до такава степен бе завладяла моето детско съзнание, та аз често затварях очи и виждах как конете скачат в пропастта, но не се разбиват, а им израстват криле, те започват да летят и отлитат към най-хубавото място в света. /Тогава още нямах представа и не знаех легендата за древногръцкия хвърчащ бял кон Пегас, станал символ на поетичното творческо вдъхновение/. И те, конете от Еркеч, летят и до днес и дирят онова хубаво и безопасно място. Ще се завърнат ли те някога в Еркеч не знае никой. И даже ако се върнат, къде, в чии яхъри ще отидат? Но да се върнем към паметника-разказ, който като че ли не е написан от еркечани, а от известен писател. Когото и да попитате ще ви разкаже историята за коня и Еленка мома хубава. Еркечани са създали и песен по този повод, в която се разказва как Еленка, изпълнявайки поръката на брат си Стоян, повежда коня да го пои. Малкото й братче пожелава да бъде качено на коня. При навеждането си да го вземе, Еленка мушнала с хурката си коня между краката, той се подплашва и я повлича, като я влачи от Хорището до кметството.

Когато успяват да спрат коня, тя вече е мъртва, а братчето й остава живо. Певицата Янка Рупкина променя, може би за благозвучие при изпълнението, името Еленка на Янка и песента става известна в цяла България като “Янкин брат Янки думаше”.

 

На следващо място по значимост се нареждат легендите за кхан Крум, разказ за делата на Крум Страшни! Да си спомним неговите закони за борба с кражбите и преданието защо на еркечани елечките са с отрязани  ръкави! Изпратил царят своите съдии в Еркеч, за да накажат крадците. След като пратениците на кхана се убедили, че няма еркечанин, който да не краде, те вместо да отрежат ръцете на крадците, отрязват ръкавите на абите им и тях занасят като доказателство за изпълнена заповед. Тук е уместно да припомня преданието, че ако не може да краде, еркечанинът не може да се ожени.

Да си спомним и легендите за валовете на древните българи в района на Малкия Еркеч или Равнината! Те са резервна защитна линия и са правени от първите български управници. Най-вероятно от Крум, когато се подготвя да завладее византийския тогава град Несебър. Преданията гласят, че Крум често отсядал по тези места, за да си почива и крои планове за разширяване на българските граници до южните брегове на Черно море. Валовете се превръщат в съставна част на т.н. Балканска укрепителна линия, включваща Градището (Еркèчко Голямо градище – 355 м. над морското равнище и Малкото). Двете градища често са бивали разкопавани надлъж и шир, защото има предание, че там били заровени “млогу” пари, парите на Вълчан войвода, пък и там било неговото скривалище. Известните изследователи на археологически паметници в България братя Шкорпилови разказват: “Линията, построена през ІV в. пр. н.е. по Несебър, отсам Влас, Градището, Калето, Русков рът, Бодуров рът, Белчов път през прочутите Хемски порти (тук имало две големи кули-бойници, малка и голяма и /Ярамас Кая/ днес Арамаская. В V в. след раждането на Христа Византийският двор поверил на Теодорих /остготски владетел/ защитата на Мизия. В Цариград се появило съзаклятие /заговор/ срещу императора Зено. Зено избягал и се присъединил към Теодорих при Хемските порти с 12 000 войници”. Това поредно писмено свидетелство, че мерата, топонимията и топографията на Еркèч намират място в най-древните писмени паметници за историята на България, следва да се използва при разработката на темата за феномена Еркèч.

На следващо място се нареждат преданията за змейовете в Еркеч. Змейовете  са свързани с еркечани, с тяхното душевно битие. Те си имат свои жилища и местоживеене. Това са гората и околностите на Змейски дол. Те пият вода от Змейски кладенец и живеят долу, в ниското, в тъмата. Тяхното царство са тъмнината, гората и водата. А горе, на светлината, на високото и откритото, на Кулята, е селото, там живеят хората. Това е практическо потвърждение на разказите за Горната и Долната земя! Не може да се твърди обаче, че змейовете са представители на подземното приказно царство. Напротив, те са като хората, само че притежават огромна, неимоверна сила. Даже има поверие, че  по сила някои еркечани се равняват със змейовете. Тоест легенда и действителност се смесват и съществуват паралелно. Даже се вярва, че в някои еркечани са се вселили змейове. Както и да е, но змейовете са сред хората. Те са сред момците на хорото. Както си играе хорото, разказват еркечани, вдигне се вихрушка и се чуе провикване: “Йух, йух юначина, подметни си опашина!” И когато всичко стихне, когато прахът се слегне – огледат се и виждат, че някоя мома е изчезнала. Подобно отвличане на девойки продължава, докато не се появяват огнестрелните пушки. Това смесване на реалността с измислицата е едната страна на змейската тема. Другото измерение е, че змейовете изпълват въображението на еркечани. Чрез тях, с тяхната намеса се обясняват някои иначе необясними явления и случки – изчезване на девойки от хорището или от гората, особено в района на тяхното обитаване. Там, в Змейски дол, живеят змейовете с откраднатите моми.

Еркечка легенда разказва как мома еркечанка се отървала от змея. Тя узнала слабата страна на своя натрапен змей съжител – неговата боязън от билките и неговото безсилие пред тях. Как тя го надхитрила? Питала го може ли да преобърне минаващите наблизо натоварени коли. Той отговаря, че натоварените коли със снопите може, но със сеното не, тъй като не може да ги доближи. Така еркечанката разбира безсилието на змея пред билките. Събира тогава, – това става по жътва, билки, сварява ги, окъпва се с тях и отблъсква змея, който не може да се докосне до нея. И така се спасява. Чудодейната сила на билките е използвана и за прогонване на влюбен змей – с билкова отвара напръскали навсякъде. Не опръскали дървата на двора, където се криел змеят. Той открадва момата, когато тя отива да вземе дърва от дървотника.

Как хората са познавали кои са змейове? По зъбите. Зъбите им били кучешки. Змейовете, както момците, ходели по седенки и валянки и като отидат на предачки или на хорото ставали хора. Имало сред змейовете и моми. Те слизали от небето като вихрушка и греели като звезда. Змейовете са навлезли дотолкова в бита на еркечани, та за тях са създадени даже песни. В песента “Мама Тодори тихом говори”, майката се обръща към дъщеря си с думите: “Мъри, Тодоро, англъш  Тодорке!//Що денем ходиш, мъри, пък нощем дремеш?// Мър мале мъри, мър стара мале,//мащеха ли си мъри, та не разбра ли? //Меня ме, майко, Змейко ме люби!// Змейко ме люби мъри, той ще ме вземе!” И това е оттенък на другото измерение на змейската тема. Обърнете внимание на съхранените дателен падеж без предлог – мама Тодори /тихом говори/ и звателен падеж – Тодоро, Тодорке, а също и творителен падеж за начин на действие. Как говори? – тихом говори. В друга песен Еленка кълне майка си, защото като бебе я слагала до пещта, където хляба чистела. /Дето си ляба трепала и мене там си слагала/. Затова змей я люби: “Затуй ма змейко залюби,// люби ма и ще ме вземе”. Местообитанието на змейовете – Змейски дол и Змейски кладенец са обвити в тайнственост и мистика. Бабите разказват на внучетата си приказки, свързани със змейовете и Змейски дол.

Следва да отбележа, че образът на змейовете в еркечкия фолклор не е отрицателен. Змейовете приличат на хората, както боговете на Древна Гърция приличат на гърците. Змейовете, както еркечките момци, крадат и отвличат моми. Те също, както и еркечани, крадат добитък. Еркечани натоварват змейовете с качества, близки и познати на самите тях. Защо? Може би защото първоначално, когато селото било на Кулята, еркечани и змейовете са били съседи и са пиели вода от един и същи извор – Змейски кладенец. Известно е, че силата на водата се разпростира както върху хората, така и върху змейовете. Може би общият водоизточник е в основата на взаимното разбиране между змейове и еркечани. И хората, и змейовете се прекланят пред силата на водата.

Ще разкажа и за още един, малко по-друг аспект на змейската тема. Знае се, че гордост за всяка мома е да бъде лазарка. Чудодейното Лазари се очаква с нетърпение, защото то е място за любов. Лазарито изпълнява ролята на баловете в Западна Европа – хем теб да видят, а и ти да видиш другите. Това е място за избор на спътник в живота. На Лазари не само момците се вглеждат в момите, но и момите си избират изгора. И се харесват. Даже има предание-заплаха, че която мома не пожелае да стане лазарка, то в нея ще се влюби змей и тя ще бъде отвлечена. В тази заплаха също се крие оттенък на змейската тема в еркечкото творчество. Нека си припомним и съпоставим заплахата към момата, която не иска да стане лазарка, с предупреждението към малките момчета. Те трябва непременно да си изядат определеното ядене и хляб, защото иначе ще ги надвие турчето. И да се постараем да вникнем, да проумеем факта, че стремежът към независимост, стремежът към свобода се засмуква с майчиното мляко. Ако не растеш силен и смел, ще те надвие поробителят.  Змейски дол е не само жилище на змейовете. Водата и “авата” в това място са лековити. Да припомня разказа на еркечкия старец: “Един цар бил болен, дошъл в Змейски дол да се къпи, да оздравява и чул едно момче, еркечлийче, да свири много хубаво”.  Възпяването на змейовете и разказите за тях от старите хора дават основание да си припомним както гръцката митология, така и индуския епос. И по-точно как индийците загрижено и с уважение се отнасят към своите змейове, наричани наги. Култът към тях е много разпространен в долината Кулу. През пролетта има празник на наги – жителите се прекланят пред тях, носят им пред жилищата мляко. Култът към наги е много древен. В чест на наги са строени храмове, индийските змейове са почитани като покровители и защитници на хората. Наги са изобразявани като полубогове с тяло на змей. В индийската митология се разказва за много царе-змейове. Самата дума наги на санскритски означава змей, планина, сила. Наги са змейове, обладатели на огромна сила. В Еркеч представителите на узунския род също имат нещо общо със змейовете. Освен външните атавистични белези – малки крилца под мишниците и опашки над опашната кост, те притежават огромна сила. Нека си припомним разказите за случките със спирането на трите чифта биволи, със захвърлянето на колата със стърчишката през реката, с изнасянето от мома Дона на огромния камък и как млада змейка се влюбва в дядо Еню. А може би родоначалникът на узунския род да е бил змей? Както и да е, а темата за змейовете в Еркеч е жива сред еркечани и до днес. И всеки човек, посетил селото, може да се убеди в това, ако се срещне и разговаря с по-възрастни жители на Еркеч.

Еркечките легенди са посветени и на други теми.  Свърнете ли на изток от Еркеч към Еминеборун, то непременно ще видите на своя път Хожерду (Коджа юрду). Там се намират Голямото и Малко Еркечко градище, Синяза и други известни местности. А когато стигнете до Вълчева келеме вас ще ви удиви чудна гледка: сиво гривести  канари, допрели глави, си шепнат легенди и предания за онова далечно и героично време. За това място се разказват какви ли не чудесии. Тава е мястото, където, ако някой извикваше, то ехото повтаряше до седем пъти гласа му. Ако сте посетили тези места докато беше жив дядо Нейчо Камбура, то щяхте непременно да научите част от преданията. Този столетник има за какво да разказва: животът му е протекъл сред тези канари и усои. Лицето му е потъмняло от годините, а гласът му се слива с ромона на реката. Дядо Нейчо впива поглед в отвесния баир, свива цигара и, докато цъка с чакмака, унесен от спомените, раздипля гънките на паметта си.

Туй е било в далечни времена. Тези градища са градени от хора – великани като тези канари. Те са били надарени с голяма сила. Виждате ли колко е разстоянието между двете градища? Един-два километра. А хората имали само един чук и когато затрябвал на другите при повикване с един замах го прехвърляли от единия баир на другия. Чувал съм, че от тях се води потеклото на Узунята.  Много работа паднало докато се изкачат камъните от реката горе, на чуката. Помагали и жените, но работата вървяла бавно. Тогава началниците наредили и бабите да работят – една баба девет деца да гледа и на ден по девет камъка да изнася. Та да не ви е чудно, че на толкова високо място кладенец има –  в този кладенец са събрани сълзите на хората.

Дядо Нейчо всмуква от цигарата и продължава.

– Ех деца, деца, – въздиша дядо Нейчо, а зад Хожерду е Синяза. Там са се криели и живели нашите деди през турско, когато село Еркеч бивало нападано или разрушавано. Тук хората били спокойни, гората била голяма и висока, а момците юначни.

Живял в Синяза и момъкът Георги. Хубав бил този Георги: който го погледнел, очите му в него оставали. Когато минавал през селото, хубостта му като слънце греела, огрявала всички и, заслепени от нея, хората забравяли за мъките си. Като гледали Георги на душата им ставало по-светло, а на сърцето по-топло. А когато запявал и с кавал засвирвал, слънцето спирало и птиците се събирали около него да слушат. Вятърът стихвал, кошутите прикляквали с наострени уши, за да чуят песента, а водата сякаш замирала в своя ромон. А хората, ех хората с отворени уста слушали и унесени от песента, виждали своето родно село Еркеч свободно, а всички те облечени празнично слушат медения кавал на Георги. И не само от моминските гърди спонтанно излизали възглас, шепот и въздишка. То не била хубост като хубост, то най била хубост невидяна, а песента нечувана. Старите хора разказвали, че рядко Бог е надарявал с такава красота човеците и особено мъж.

Дочул за Георги и Айваджишкия  паша и изпратил хабер да го повикат. Когато Георги в Айваджик влязъл, кадъните забравили за фереджетата и гледали Георги в захлас и опиянение. Какво по-нататък е станало не съм чувал, но в Синяза скоро пак се разнесъл гласът на Георги. Хем пеел, хем на кавал свирел. Уж бил Георги, но никой вече не го виждал, а само песента обикаляла около селото, влизала в къщите, а с нея сякаш влизало и слънцето. Напомняла песента на еркечани за българското и в нея те виждали своите осъществени мечти.  И дядо Нейчо запява:

Пашата дума на Георги:                             Георги на паша думаше:

Георге ле, сербез българин,                        Пашо льо, пашо, султанска,

теб не ти, Георге, прилича                         аз имам, пашо, бе свини,

черно българско момиче.                            девет сюрии от свини

Теб най ти, Георге, прилича                       във Голишките балкани.

бяло хубаво ханъмче;                                  Ще карам да ги прекарам,

че ази искам, Георге ле,                              в Самбула да ги закарам,

на мене гюве да станеш –                            там ще си свине изколя,

на висок чардак ще седиш,                         по кило месо изхарча,

елпезе тютюн ще пушиш,                           млого пари ще взема

жълти бройници ще броиш.                       и тогаз на теб гюве ще стана.

-Ех, деца, деца – трие очи дядо Нейчо. То песен синор няма.

И до днес в паметта на хората е запазен споменът за този смел и красив еркечлия. Песента се пее и предава от уста на уста, от поколение на поколение, възпитава и учи малки и големи, че еркечани са горди, свободолюбиви и родолюбиви, уверени в себе си хора, че тия качества им помагат да запазят език и вяра през годините на робството. Легендите в живота на Еркеч разкриват нови черти и допълват характеристиката на еркечани. Те, както и българските владетели, са свързани с висшите природни сили. Конете са неразделна част от живота и битието на еркечани, те са възпявани, на тях са посветени специални танци. Еркечани притежават завидна природна сила и може би са я получили от общуването със змейовете. Еркечани са не само пазачи на Хемските порти, но участват в изграждането и укрепването на част от т.н. Балканска укрепителна линия.

Много са еркечките легенди. А и самото село Еркеч с многовековната си история постепенно се превръща в легенда. Отдалече се донасят кадифените и плътни като козе сирене, наситени с лиризъм еркечки гласове на девойки. Във въздуха се издига море от звуци, които се изливат в думи, плъзват по улиците и обхващат цялото пространство над Еркеч. И сякаш сме в голяма музикална зала, над която се преливат и властват думите на песента:

Млад ми съй Камен зажени,           Кой им кола кована?

той си из село ходеше.                     Кой има лиси биволи

И кираджии питаше:                        със копринени чулове?

 

Пеят зълвите, пеят и прапавечките! Те, с пълни с червено вино бъклици, отиват с песен да калесват за предстояща сватба в Еркеч. Такава картина, такава феерия от цветове и звуци, не може да наблюдавате и слушате на друго място! За жалост, това не е истинска еркечка сватба! Пак е сватба, но е организирана за целите на телевизионно шоу. В Еркеч отдавна няма годежи, няма сватби, няма училище, няма здравна служба, не се раждат деца. Само погребения все още има! На фона на тази тъжна картина изпъква споменът, който е жив! И Лазарито, макар и видоизменено, все още е живо. Живи са и еркечките жилави корени. А това всява надежда в сърцата не само на еркечани.

Навлезете ли в дебрите на Коджа балкан, спрете ли за отдих под вековните дървета, пиете ли вода от хайдушките кладенчета, ще узнаете какви тайни крият горите, какви чудни легенди шепнат букаците на Стара планина и как тихо им припяват бистрите планински ручеи. Подухва моренинът, разнася ги низ полята и горите, научават ги хората и в сърцата им нещо гордо затуптява.

 

Петър Куцаров,

доктор на историческите науки, дипломат, професор