Недялко Йорданов зарадва почитателите си в Поморие с вълнуващ моноспектакъл

На 03.09.2024 г. в НЧ „Просвета 1888“ гр. Поморие се състоя моноспектакълът на Недялко Йорданов, озаглавен “Не ми се тръгва”. Спектакълът представи разнообразие от стихотворения, започващи от най-ранните произведения на Недялко Йорданов и стигащи до най-новите, които влизат в неговата  книга. Именно тя, озаглавена “Не ми се тръгва” бе представена на поморийската публика.

Недялко Йорданов започна моноспектакъла със стихотворението „Семеен спомен за Поморие, написано преди 51 години, което стана една от най-известните песни, изпята от Стефка Берова и Йордан Марчинков, по музика на Атанас Косев.

СЕМЕЕН ПОМЕН ЗА ПОМОРИЕ

На двайсет километра от Бургас

сияеше едно градче пред нас –

едно градче със себе си заето,

Поморие се казваше градчето,

което със дискретност всеотдайна

опазваше опасната ни тайна.

Там някъде край ресторанта скучен

паркирах мотопеда незаключен

и тръгвахме по улички домашни,

под слънчев смях и под смокини прашни.

Вървяхме млади, влюбени, транзитни

край дворчета съвсем нелюбопитни.

Под нас любовно тръпнеше скалата –

целувка на морето и земята,

и слушах на сърцето си синкопа:

аз Пейо бях, ти беше Калиопа…

Дали не сбърках, или ти не сбърка,

но все по теб умът ми още хвърка.

Ти спиш сега, довършила прането.

На двайсет километра е градчето.

Със нокът спомен паметта ми драсва.

Отдавна мотопедът ми ръждясва

и трябва да запалим с теб колата,

за да отидем двама при скалата.

Поетът, драматург и режисьор представи безплатно за своите почитатели в Поморие своя моноспектакъл. Вечерта с Недялко Йорданов бе изпълнена с емоции и вълнения, като Недялко Йорданов пренесе публиката в света на своите стихове, споделяйки вдъхновяващи и лични моменти от своя живот и творчество. Представи и стихове, посветени на синовете и внуците му, на морето, на България. Изпя и доста свои авторски песни. Повече от два часа той разказа за живота си в стихове, след което дълго време раздава автографи.

Не ми се тръгва

Гледам се на екрана, всичко на него личи.
Тези дълбоки бръчки, тези стари очи.
Бяла брада неподстригана, подстригана бяла коса, 
въобразявах си някак – стават и чудеса.
И се надявах, че може да не изглеждам стар – тези жестоки камери, прожекторът като фар, очите ми вече затвори, гласа сякаш на друг, походката, да не говорим, видно е – куцук, куцук.
Все пак хората слушат, специално за мене дошли, всякакви стари и млади, с трамвай, с метро, ​​с коли.
Виждам лицата, усмивките – тук – там дори сълзи и ми е някак хубаво, старата тръпка пълзи. Връщам се несъзнателно преди 60 години. Боже, колко е хубав тук земния свят. Искам тук да си бъда, не искам някакъв друг, ще се опитам, ще пея още, но само тук.
Но само тук и докога, докогато аз не знам, просто не ми се тръгва никак още за там.
Десетина години, стават и чудеса, ще си подстрижа брадата и ще си пусна коса. Никакви стари песни, изпети по навик стар, просто излизам на сцената с чисто нов репертоар.