Поморие почете 144-та годишнина от Освобождението си

За всички нас 7 февруари е свят ден! Ден, в който отдаваме своята благодарност към знайните и незнайни руски, финландски и румънски войници, които воюваха за свободата ни. Свеждаме глави и в знак на признателност към нашите съотечественици , участвали в Опълчението и по всички други възможни начини, подпомогнали успешния завършек на Руско-турската освободителна война.

Щастлива съм, че имам честта днес пред вас да възкреся с няколко силни думи този ден на далечната 1878г. и да ви помогна да си спомните случилото се.

Ще започна с думите на британския политик и държавник Уилям Гладстон:

„Каквото и да ни говорят за някои други глави от руската история, с освобождението на многомилионни поробени народи от жестокото и унизително робство, Русия оказва на човечеството една от най-блестящите услуги, които може да помни историята, услуга, която никога няма да изчезне от благодарната памет на народите.“

Освобождението на България е дълъг исторически процес, в който Русия играе особена роля. В хода на руско – турските войни от 18-19 век Руската империя следва свои държавни интереси, но те обективно съвпадат с интересите на българите и на другите поробени народи на Балканския полуостров, а в историческа перспектива -осигуряват етническото им спасение.

След чудовищното потушаване на Априлското въстание и неуспеха на двете посланически конференции, които трябвало да изготвят проект за автономия на България, Русия преминава към подготовката на военна акция срещу Османската империя, мотивирана от необходимостта да се запази достойнството на Европа и да се защитят християните на Изток. С манифест на император Александър II, на 24 април 1877 г., на руските армии било наредено да преминат границата с Турция. Руското главно командване разделя частите, прехвърлени при Свищов на три отряда: Западен, Източен и Преден. Целта на изток е да се блокират основните османски сили, базирани в Четириъгълника Русе-Силистра- Шумен- Варна. Западният отряд обсажда войската на Осман паша в Плевен, а Предният, начело с ген. Гурко, настъпва през Шипченския проход на юг към сърцето на Османската империя. В отговор на успешния поход на Предния отряд, Османското главно командване прехвърля силните военни формирования на Сюлейман паша от Северна Албания. Частите на Предния отряд отстъпват при Стара Загора, но спират Сюлейман паша в Шипченския проход. Основният стратегически замисъл на османското командване е войските му да се съединят с обсадените в Плевен турски войски, след което руските части да бъдат отхвърлени на север от Дунав. В този критичен момент героичните сражения, разиграли се под връх Шипка, решават изхода на войната. В края на годината се предава в руски плен остатъкът от турската армия, обкръжена в Плевен. Следва руско настъпление през Стара планина на юг към София и Шейново при форсмажорни метеорологически условия. Превзети са последователно от руската армия Пловдив и Одрин. На пътя на основните руски сили лежи Цариград. Османската империя иска примирие. Протоколът, за което е подписан в Одрин на 31 януари 1878 г. В началото на януари същата година, когато конниците на ген. Скобелев се насочват към османската столица, частите на 11-ти армейски корпус настъпват от Сливен към Карнобат. Слабите и разпокъсани османски подразделения, разположени в този край, отстъпват панически още преди пристигането на руските полкове. На 20 януари началникът на предния руски отряд съобщава, че според получени сведения в района на Бургас няма никакви османски войски. Последните от тях, 200 души с 4 оръдия, отплавали с кораби за Цариград. Анхиало също е напуснат, а в Месемврия местните българи обезоръжават малкия гарнизон и вземат 3 оръдия. Обезвластени за известно време тези места стават арена на тежки издевателства и опустошения от страна на черкези и башибозук. Спускайки се от планината, те подлагат на сеч и унищожение беззащитното българско население.

Безчинствата на черкезите, заселени по нашите земи след Кримската война, съпътстват ежедневието на мирното население и в предходните години. Но с обявяването на Руско- Турската война техните изстъпления достигат небивали размери. В споразумение с местни османски първенци, те разграбват още в началото на войната Месемврия и Созопол, както и селата около Анхиало. Има сведения , че в района на Анхиало по време на войната са убити 39 души и разрушени 173 къщи. От преследванията на изплашените за властта си турци не бива пощаден и митрополитът на града, изтъкнатият Василиос І, който е заточен на о. Св. Анастасия още през лятото на 1877г, обвинен, че е благословил победата на руските оръжия .

Завземането на Черноморското крайбрежие, особено селищата с удобни пристанища, е било от голямо значение за победата, тъй като би предотвратило евентуален десант на турската войска. Освобождението на Южното Черноморие било възложено на командващия 11-ти армейски корпус генерал-лейтенант Делингхаузен.

В началото на февруари 1878г. по негова заповед се сформира един специален, разузнавателен, „летучий отряд” под командването на полковник Александър Лермонтов със задачата да заеме позиции в Бургаския залив и да спре нахлуващите от север през Дюленския проход черкези и дезертирали турски войници.

В Месемврийската кондика е посочено, че жителите на крайбрежните градчета, още преди идването на русите са организирали самоотбраната на своите селища. Независимо, че в Бургас и Анхиало до изстъпления на черкезки банди и башибозуци не се стигнало, заради идващите от околните села слухове за турски безчинства, мнозина прекарвали нощите в морето- на лодки или гемии.

Междувременно летящият отряд на полк. Лермонтов, състоящ се от седем пехотни роти, два ескадрона кавалерия и две конни оръдия, наближава Бургас. По негова заповед, към Айтос е изпратен разезд, който го намира разграбен и изгорен от турците. На следващия ден драгуните попадат на още по- страшна гледка: в църквата „Св. Атанасий” на село Българово, тогава Уруменикьой, руските войници откриват оцелява само едно момче, което разказва за трагедията, известна днес като „второто баташко клане”.

На 6 февруари отрядът на полк. Лермонтов стига Бургас. В покрайнините на града е събрано в трепетно очакване цялото бургаското гражданство. Под звуците на църковните камбани първенците на града, духовенството и трима чужди консули посрещат тържествено руските воини. В донесението, изпратено до щаба на армията, полк. Лермонтов пише: „Представители на града поднесоха хляб и сол. Цялото население се тълпеше по улиците и се събра на площада, където се отслужи благодарствен молебен”.

На 7 Февруари 1878 г. Втори ескадрон на 13 драгунски полк на Военния орден, начело с командира на ескадрона майор Калантаевский, изпратен по заповед на полк. Лермонтов, пристига в Анхиало с вестта за края на войната. Според книгата на генерал- майор Ангелос Гермидис от края на 19 в., руският офицер е посрещнат блестящо като освободител от жителите на града. На този ден, преди 144 години, присъстват също ученици заедно с учителите си. Ученичка от шести клас –Олга Пападопулу му подарява букет и казва следното приветствие:

„Пълководецо, Девическото училище в Анхиало възхвалява добрия ден и поднася букет на цветуща Русия, малък знак за признателността на девическото ни сърце…”

Нека ви разкажа една наистина покъртителна история за горчивата войнишка съдба на човека, донесъл свободата на Анхиало: Михаил Лазаревич Калантаевский.

За нея трябва да благодарим на Иванка Делева- главен уредник в РИМ- Бургас и на Ирина Самсонова- писател и журналист от Москва, която извършва запитване до Руския държавен военно- исторически архив. Тя предоставя документи, от изключителен интерес за миналото на нашия град. От праха на времето, изплува бледият образ на мъж, извървял достойно трудния път на воин… по съдба.

Роден е през далечната 1833г. в слобода Марковка, Воронежка губерния. Слободата като селищна единица е специален вид селище, чиито жители са освободени от крепостничество, но са изцяло отдадени на служба на държавата. Тя е войнишко село. Затова, навършвайки 19 години, Михаил Калантаевский постъпва като редник във Финландския 37 Драгунски полк, след преминато обучение във Воронежкия военен батальон, в който се възпитават малолетните синове на нисшите военни чинове, задължени да служат във въоръжените сили на Руската империя. Едва на 21 години Михаил участва в един от най- кървавите военни сблъсъци на 19 век- Кримската война- когато Русия воюва срещу обединените сили на Турция, Англия, Франция и Сардиния. В нея е отнет живота на близо 750 000 войници и безчет цивилни. По време на Руско- турската война от 1877- 1878г., вече с чин майор Михаил Лазаревич като командир на втори ескадрон в 37 Драгунски полк, преминава р. Дунав, а после продължава с войските към Търново и през Стара планина- на юг. Включен е в аванпостовете за охрана на старопланинските проходи при Елена, Твърдица, Беброво, а след сформирането на летящия отряд на полк. Лермонтов изминава с него пътя към Сливен, Ямбол, Карнобат, Бургас, освобождава Анхиало и Месемврия. След войната се завръща в Русия, служи в армията още две години и стига чин подполковник. За безупречната си военна служба и проявената в боевете храброст, Калантаевский е награждаван с множество медали. Никога не е раняван тежко, но през 1882г. се разболява от душевна болест. Подполковник Калантаевский е пенсиониран на петдесет години и оставен в лечебница за душевноболни. Преситен от ужасите на войната и обсебен от мрачните й образи, с нелечимо ранена душа, завършват дните на доблестния войн. Без сам да бъде свободен…донася свобода на други. Няма запазен негов портрет и може би не случайно не създава семейство… Едва ли има в Русия, но в Несебър е поставена паметна плоча с неговото име в знак признателност, че не е бил напразен жизненият му път.

Нека сега погледнем на Руско- турската освободителна война през погледа не на историка, който отразява безстрастно фактите, а с очите на големия руски писател и съвременник: Фьодор Михайлович Достоевски.

Ще си позволя един дълъг цитат от неговия „Дневник”. В раздел втори от месец ноември 1877г. четем следното:

„Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса. Това бяха пламенни гласове, пълни с най-добродетелно негодувание… Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните…

Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата война и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население. Та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия – и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!.. Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин.” – кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…

По-късно всичко се разкри и мнозина от възнегодувалите съзряха истината. Видя се, че българинът никак не е виновен, че е трудолюбив и че земята му се отплаща стократно! Не е виновен и за това, че бил «гледал накриво». Вземете само това обстоятелство, че той от четири века е роб и посрещайки новите господари, не вярва, че те са му братя, той вижда в тях само нови владетели и отгоре на това се страхува от старите и с натежало сърце си мисли: «Ами ако пак се върнат ония и научат, че съм поднасял хляб и сол?» Ето такива вътрешни въпроси са го карали да гледа накриво – и е бил прав, сиромахът, познал е напълно: след като ние извършихме първия юнашки натиск на Балканите и изведнъж отстъпихме, при тях наистина се завърнаха турците и – какво са си патили от тях, вече е достояние на световната история! Всички тия красиви къщички, посеви, градинки, добитък – всичко е било разграбено, опожарено и изтрито от лицето на земята. Не десетки, не стотици, а хиляди и десетки хиляди българи са изгинали от огън и меч, разкъсвали са децата им на части и те са умирали в мъчения, обезчестените жени и дъщери или са избити след позора, или са отведени в плен за продан, а мъжете- същите, които са посрещали русите, а пък и ония, дето никога не са ги посрещали, но при които русите биха могли да дойдат, – всички те са платили за нас с бесилки и клади. Изтезаващите ги зверове са ги приковавали за цяла нощ с гвоздеи за стобора, а на сутринта са бесели всички до последния човек, като са карали един от тях да беси останалите и той, обесил двайсетина души, бил принуждаван накрая да се обеси сам сред гръмкия смях на мъчителите, от които впоследствие толкова се възхитиха някои от нашите деликатни дами…

Тъй стана, че когато негодуващите срещу българите заради хубавия им живот дочакаха печалния им край, те волю-неволю разбраха, че животът на българите всъщност е само един декор, че всички тия къщички и градинки, и жени, и деца, и непълнолетните момчета и момичета в тия къщички – всичко това всъщност принадлежи на турчина, който си го взема, щом пожелае. И той го взема, взема го и в мирно време, взема и в моменти на процъфтяване, взема и пари, и добитък, и жени, и девойки и ако въпреки всичко нещата изглеждаха цветущи, то е само защото турчинът не иска да разорява окончателно една тъй плодородна нива – та нали и занапред ще жъне от нея. Напротив, той разрешава понякога тук-там да има и пълно процъфтяване именно за да може, когато дойде времето, да взема и да взема…А сега естествено турците са разярени и сриват България със земята. И съжаляват, че не са я сринали цялата! Ако ние след превземането на Плевен се забавим да продължим, турците, виждайки, че може да се наложи навеки да се простят с България, ще използват момента да разорят всичко, което може да се разори.

А пък известният с прекрасните си и задълбочени статии от бойното поле англичанин Форбз, кореспондент на вестник “Daily News”, изказва откровено цялата си английска истина. Той искрено признава, че турците имали «пълното право» да изтребят цялото българско население на север от Балкана в момента, когато руската армия преминала Дунава. Форбз почти съжалява , че нещата не са се развили така, и прави извода, че българите следва да бъдат вечно признателни на турците, задето ония не ги изклали поголовно като овце. Но има и още нещо странно, което отсега бие на очи и ще остане в историята: Нима наистина тъй образован човек като Форбз, член на толкова велика и просветена нация, каквато е Англия, може така спокойно и хладнокръвно да признава подобни права на турците? Това ли е последният цвят и плод на английската цивилизация? Обърнете внимание обаче, той безспорно не би се изказал така, ако ставаше дума не за българите, а за французите или за италианците. Той говори така само защото те не са нищо повече от някакви си славяни българи. Виждате ли родовото, кръвното презрение на Европа към славяните и славянското племе. Те ги имат все едно за кучета! Допуска се, че е възможно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе, с жените и децата. Забележете още (това е много важно), че не го казва граф Биконсфилд: него политиката, „английските интереси“ го принуждават да изразява такива бандитски, зверски убеждения, докато Форбз е частно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани интересите на Англия на всяка цена, а и вижте какъв човек е: честен, правдив, талантлив, хуманист, личи си от предишните му писания. Причината в случая е именно в това западноевропейско презрение към всичко, което носи името „славяни”. Тъй че българите можеш да ги попарваш с вряла вода като гнездата на дървеници по старческите одъри! Та няма ли в това някакъв инстинкт, предчувствие някакво, че ако тия източни славянски племена се освободят, ще играят един ден огромна роля в новото бъдеще на човечеството вместо заблудената стара цивилизация,… че ще заемат нейното място?

Но ето я Русия, тук явно се издига една съвсем нова идея за изкушение, гняв и почуда на всички, тук вече се издига знамето на бъдещето, а тъй като Русия не е „гнездо на дървеница”, каквото представляват за тях българите, а е гигант и сила, която не може да не се признае, и тъй като Русия също е славянска нация – как ли я мразят сега на Запад, ако ще и само инстинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на всяка нейна беда! Да, тук играе именно инстинктът, именно предчувствието за бъдещето!“

Ще завърша отново като историк и визионер. Днес, почти век и половина след пророческите слова на големия руски писател, свободата ни като нация и като държава отново е застрашена. Великите сили и военните съюзи са други, но интересите и мечтите на обикновения човек отново не са приоритет за тези, които са облечени във власт. И защото войнолюбците вече „дрънкат” оръжия близо до границата ни и се опитват да вземат решения, които не са им съвсем по мярка, ще ви припомня думите на българския цар Борис ІІІ към Хитлер по време на последната им среща, на която се обсъжда възможността България да замести с войски излязлата от войната Италия срещу Съветска Русия. Царят, който по това време трескаво търси възможност да извади България от участието в кръвопролитията отказва на фюрера с думите:

„Ако изпратя българска войска на Източния фронт, то тя ще премине при руснаците заедно с духовата музика!“

Скъпи съграждани, честит празник! Нека помним, че:„ Смъртта е гарантирана за всички, свободата е по избор.”