100 години Балканска освободителна война

Едва ли има перо, достйно да опише триумфа и величието на Българския дух под стените на „непревземаемата” Одринска крепост!

„Генерал Вазов-командващ Източния сектор на обсадата на Одрин се обръща към  своите войници: Трябва да се помни, че в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Напред ни очаква слава и мир, а назад- безславие и смърт”. В най-трудния момент, командирът на 23 пехотен Шипченски полк полковник Пашинов лично повежда полка в атака, с развято знаме в лявата ръка и със сабя в дясната, за да бъде превзет форта Айваз баба. Там, където загражденията не са разчистени, войниците или ги преодоляват, или остават по тях като мост от тела, за да минат напред атакуващите техни бойни другари. Българите скачат “На нож” в окопите.За тази нощна атака,съпроводена от звуците на националния химн, 23 пехотен полк е наречен “лудият” полк. Българският артилерийски огън като валяк се движи пред настъпващата пехота. Стрелбата с право мерене обръща в бяг противника. “Българите биха победили, даже ако бяха въоръжени само с кинжали. Величието на духа побеждава всичко.” – пише кореспондент на авторитетен европейски вестник. В Одринската битка в защита на българския народ участват доброволци арменци, евреи. За този подвиг всяка пехотна рота на Източния сектор на Одринската крепост получава по 80 кръста “За храброст”, а всяка батарея-по 50.

Няколко часа по-късно командващият Одринския гарнизон Шукри паша капитулира с думите: “Храбростта на българската армия е безподобна. Аз се уверих, че на вашата армия никаква крепост не може да противостои. Моля да благоволите да приемете сабята ми!”Това е същият генерал, който удавя в българска кръв Одринска Тракия при разгрома на Преображенското въстание през 1903. Заедно с него са пленени 14 паши, 2000 офицери, 60 000 подофицери и войници,16 турски бойни знамена.

Крепостта е превзета от Втора българска армия, под командването на генерал-лейтенант Никола Иванов. В спомените си той е записал:” „Така се извърши превземането с открита атака на Одринската крепост, че учуди военните среди, издигна името на България и прослави българското войнство по всички части на света.“

В поздравителна заповед от 26 март 1913г. до войските на Източния сектор,по случай превземането на Одринската крепост, генерал Георги Вазов заявявя: „Офицери, подофицери и войници … вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец. Светът има да се чуди на вас, доблестните синове на България, че можахте за 30 часа да превземете една от най-силните крепости. Гордея се, че съм ваш началник. Гордея се, че съм българин.“

Светът е изумен от българския триумф. На място пристигат военни делегации от Франция, Англия, Холандия, CAЩ, Италия, Белгия, Русия, Германия и Япония, за да проучат българския военен опит.

Превземането на Одринската крепост принуждава Турция да подпише на 30 май 1913 г. Лондонския мирен договор, с който България получава справедливо земите, заселени предимно с българско население. За жалост дните на ликуване са твърде кратки. Грешки на управници, дипломати и политици анулират постигнатите успехи. Без да е загубила сражение, на върха на своята воинска слава България не успява да осъществи своя национален идеал:обединение на земите ,населени с българи „под стряхата„ на Отечеството. Турция се възползва от неразбирателствата между вчерашните съюзници и събитията от Междусъюзническата война и започва обезбългаряване на Одринска и Беломорска Тракия. Радостта от победите много бързо се сменя с погром над българите.”

Нарушавайки клаузите на Лондонския мирен договор, Османската империя си поставя за цел не само да превземе, изгубените по време на войната територии, но и да промени демографската ситуация в полза на турците като заличи от картата българските селища, за да лиши България от възможността да претендира за тези земи като населени с българи. По сведения на чуждестранни учени, българите в Източна Тракия до Балканската война  са 470 000 и са с 120 000 повече от турското население. Цената на престъпното нехайство, проявено от София е обезбългаряването на Източна Тракия.

„Разорението на тракийските българи” на проф. Любомир Милетич съдържа най-точните статистически данни и най-тъжните фотообрази на 1913г. Наричат я „тракийската библия”.

Професорът е записал разказите на прокудените, оцелели от изтреблението, българи, веднага след тяхното спасение отсам  границите на България.  „Тракийският български погром няма  равен  себе си в новата ни мъченическа история”-споделя Милетич. Първият удар се стоварва върху богатото и многочислено село Булгаркьой. Потомците са го нарекли „тракийският Батак” На 7 юли 1913г., по време на обед, турският комендант заповядва да бъдат избити всички мъже, заедно със свещеника. Само за три дни селото е разграбено и разорено. От 2 500 жители-1200 са избити, а останалите 1300 са отвлечени в Чанак кале, Мала Азия. Така, след юли 1913г.в Булгаркьой не остава нито един българин. А това е само началото!

Едиствена помощ на търсещите спасение тракийски изселници могат да окажат консулствата в Дедеагач. Войводите на тракийските чети вземат решение за провеждане на срещи с консулите на Австро-Унгария, Франция, Германия, Англия, от които получават уверения, че ако бягащото население дойде в града, животът му ще бъде запазен. Изселниците се отправят към Дедеагач, но много скоро консулите забравят своето   обещание и събралото се българско население остава без защита. За спасяването им, гърците  предлагат да ги превозят с параходи , срещу съгласието да приемат гръцко поданство. Бежанците с възмущение отхвърлят гръцките условия.

На 19 септември 1913г. турците превземат Дедеагач. Така българите се оказват в ръцете на тези, от които бягат. На 23 с.м., конвой от 500-600 турски войници и офицери повежда към Анадола 20 000 -25 000 българи. Четите на Руси Славов и Димитър Маджаров са известени. Бежанската колана, дълга 7 км е освободена от 140 четника, които обезвреждат турския конвой при добре организирана и проведена тактика.

Голямо сражение се състои край Ятаджик /днес Маджарово/. Мнозина не успяват да пресекат буйната река. Децата са предавани от ръка на ръка, под дъжд от куршуми. Водите на река Арда текат кървави. Благодарение на храбрите български войводи са спасени над 10 000 души. България приютява хиляди семейства. Това са, онези безстрашни мъже и жени, които са предпочели трудната  участ на бежанеца, за да запазят своята националност и вяра. Заветът на войводата Димитьр Маджаров :”Не забравяйте, но не отмъщавайте”- става девиз за съвременниците. Паметници бележат местата на тракийската голгота:­ Маджарово, мемориалът “Илиева нива” край Ивайловград, църквата в с. Аврен, паметници и параклиси в много други селища”.

Традицията на българското население от района на Тракия, както и на цялата българска общественост да отбелязват този ден като празник, датират още от двадесетте години на XX век, а съвсем малко преди това – на 3 март 1897г., в Бургас, в Минковия хан на улица „Фердинандова”, при участието на легендарния капитан Петко Войвода  и други именити българи, се провежда Учредителният конгрес на тракийските дружества. Поставено е началото на националното тракийско движение. Много по-късно, Постановление на МС от 2006г. определя 26 март за Ден на Тракия.

Изминали са сто години от тези величави събития. Днес реалността е друга. Мечтата на дедите ни за Тракия- земя без граници, става осъществима чрез идеята за Обединена Европа. Ние, потомците на тракийските бежанци и всички българи, отдавайки почит към многобройните „геройства и мъченичества” – никога да не забравяме!

Валя Георгиева

Лауфен, Германия