20 август 917 година

 Мобилизирани са всички въоръжени сили на империята — 62 000 души — и са съсредоточени в Константинопол. Начело на войските застава опитният пълководец Лъв Фока, известен с храбростта си и с многото си победи над арабите.

Отдавна никой в империята не помни такава мощна армия, подготвена за похода срещу България. Всички са уверени, че настъпва краят на българската държава.  Най-изтъкнатите пълководци бързат да „споделят славата на този поход”. Необходимо е да се повдигне бойният дух на византийските войски. За тази цел дворцовият първосвещеник изнася пред тях чудотворния дървен кръст, пред който всички се покланят и се заклеват „да умрат един за друг”. Но за да придадат по-голяма тежест на моралните внушения, ромейските военачалници раздават предварително заплатите на войниците.

Византийските сухопътни войски, предвождани от Лъв Фока, се отправят към крепостта Анхиало (Поморие) и се разполагат на стан недалеч от нея. Оттам те възнамеряват да нахлуят в Мизия, след като съюзни печенежки племена проникнат в Малка Скития (Добруджа). Ромейската флота под командването на друнгария на флота Роман Лакапин се отправя към устието на р. Дунав, за да ги пренесе през реката.
Симеон оставя слаби заслони срещу печенегите, а сам начело на славните си сили — 60 000 души — се отправя срещу византийската армия, която е най-опасна в момента. Българските войски преминават Хем и се съсредоточават в района на височините северозападно от Анхиало, които по онова време са покрити с девствени гори.

Лъв Фока извежда ромейските войски от лагера и ги построява в боен ред. Византийското командване замисля да нанесе главния удар с лявото си крило, за да откъсне българите от старопланинските проходи и да ги унищожи. Срещу ромеите се построяват българските войски.

Началото на битката се характеризира с крайно ожесточен сблъсък в центъра. Постепенно ромеите започват да надделяват, и макар българският център да се огъва, започва да отстъпва организирано. Заблуждавайки се, че битката на практика е спечелена, Лъв Фока решава да нанесе главния удар с дясното си крило, и с това да довърши българите. За целта, повече от предполагаемо, вкарва дори резервите в боя. Непосилно да отстои на силния натиск, българското ляво крило също започва да отстъпва. Заради преследването, което ромейската армия предприема в посока река Ахелой, голяма част от нея – центърът и дясното ѝ крило губят бойния си ред.

В този критичен момент, българският цар Симеон със своята (тежка) конница и скрити резерви зад хълма Биберна до днешния град Каблешково, подкрепен от дясното българско крило изненадващо атакува във фланг лявото ромейско крило. Ромейските войници се паникьосват и отхвърлени към морето, започват да бягат. Същевременно българският център и лявото крило контраатакуват ромеите. Загубила боен ред и вече изцяло притисната към морето и река Ахелой, разтегнатата армия на ромеите не е в състояние да окаже голяма съпротива. Възползвайки се от дезориентацията на противника и бягството му от бойното поле, българите предприемат невиждана масова сеч. Деморализацията и безредното отстъпление костват живота на десетки хиляди ромейски войници. Голяма част от тях са посечени, а друга голяма част се издавят в морето, опитващи се да избягат на юг към Анхиало. Същата участ сполетява и тези издавили се в река Ахелой, с мисъл да пробият към Месемврия.

Ромейската армия е почти напълно разпиляна и унищожена от българите. Според ал-Масуди от разгрома се спасяват непокътнати едва 2 000 ромейски конници, навярно от невлязъл в действие отряд. Вероятно те успяват да се изтеглят на юг по пясъчната ивица, намираща се в непосредствения тил на византийската армия, и да достигнат до контролирания от византийците укрепен град Анхиало.

Според ромейската хронография и агиография, не цялата армия била избита – имало голям брой пленени, а също така и много бегълци, които по-късно взели участие в сражението при Катасирти. Самият Лъв Фока успява да пробие в северна посока и да се спаси в Месемврия, намиращ се само на 8 километра от река Ахелой. На бойното поле намират смъртта си и мнозина от стратезите – висшите ромейски офицери, началници на военно-административните области.

Предвид ожесточеното начало на сражението, повече от вероятно е българската страна също да е дала доста жертви – предимно пехотинци от централната част на бойния строй, които поемат върху себе си първоначалния ромейски натиск.

Продължителят на Теофан пише:

„Ромеите с цялата си войска били обърнали гръб и настъпило всеобщо бягство и страшно ридание. Тъпчели се един други, други пък били избивани от враговете. Настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало.”

Поражението на самоуверените ромеи е пълно. Спасяват се малцина начело с пълководеца Лъв Фока, които достигат до Месемврия, където вероятно ги очакват византийски кораби. Половин столетие по-късно византийският историк Лъв Дякон пише с болка и горчивина: „И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите”. Така завършва това сражение, в което българите са предвождани лично от цар Симеон (дори ромейски меч погубва неговия кон).

Симеон се отказва да празнува победата. Още повече, че няма кой да го спре. И българите нахлуват незабавно във Византия. Край Катасирти, близо до столицата, в изненадващо нощно сражение, българите отново разгромяват набързо събраната от Лъв Фока ромейска войска.

Пътят към Константинопол е открит. Но Симеон не тръгва с лекомислен ход да атакува столицата на ромеите преди да е предприел още няколко стъпки: става господар на Тракия и Македония, усмирява Сърбия, разорява и наплашва до смърт Елада, унищожава голяма част от византийските сили. След тези си действия, Симеон вече е готов да стори и решителната стъпка — да предприеме щурма на Константинопол.

Валя Георгиева

От книгата „Цар Симеон I Велики”