RadioMilena.com Новините от Поморие и региона
ЗМЕЙОВЕТЕ В ЕРКЕЧ
Те са свързани с хората, с тяхното душевно битие. Змейовете си имат свое жилище и местоживеене. Това са гората и околностите на Змейски дол. Те пият вода от Змейски кладенец и живеят долу, в ниското, в тъмата. 
Тяхното царство са тъмнината, гората и водата. А горе, на светлината, на високото и откритото, на Кулята, е селото, там живеят хората. Ето ви практическо потвърждение на разказите за Горната и Долната земя! Не може да се твърди, обаче, че змейовете са представители на подземното приказно царство. Напротив, те са като хората, само че притежават огромна, неимоверна сила. Даже има поверие, че някои еркечани имали нещо общо със змейовете. Тоест, измислица и действителност се смесват и съществуват паралелно. Даже се вярва, че в някои еркечани са се вселили змейове. Както и да е, но змейовете са сред хората. Те са сред момците на хорото. Както си играе хорото, разказват еркечани, вдигне се вихрушка и се чуе провикване „йух, йух юначина, подметни си опашина!” И когато всичко стихне, когато прахът се слегне – огледат се и виждат, че някоя мома е изчезнала. Подобно отвличане на девойки продължава докато не се появяват огнестрелните пушки. Това смесване на реалността с измислицата е едната страна на змейската тема. Другото измерение е, че змейовете изпълват въображението на еркечани. Чрез тях, с тяхната намеса се обясняват някои иначе необясними явления и случки – изчезване на девойки от хорището или от гората, особено в района на тяхното обитаване. Там, в Змейски дол, живеят змейовете с откраднатите моми. Еркечани разказват как мома еркечанка се отървала от змея. Тя узнала слабата страна на своя натрапен змей съжител – неговата боязън от билките и неговото безсилие пред тях. Как тя го надхитрила? Питала го може ли да преобърне минаващите наблизо натоварени коли. Той отговаря, че натоварените коли със снопите може, но със сеното не, тъй като не може да ги доближи. Така еркечанката разбира безсилието на змея пред билките. Събира тогава /това става по жътва/ билки, сварява ги, окъпва се с тях и отблъсква змея, който не може да се докосне до нея. И така се спасява. Чудодейната сила на билките е използвана и за прогонване на влюбен змей – с билкова отвара напръскали навсякъде. Не опръскали дървата на двора, където се скрил змеят. Той открадва момата, когато тя отива да вземе дърва от дървотника.
Как хората са познавали кои са змейове? По зъбите. Зъбите им били кучешки. Змейовете, както момците, ходели по седенки и валянки и като отидат на предачки ставали хора. Имало сред змейовете и моми. Те слизали от небето като вихрушка и греели като звезда. Змейовете са навлезли дотолкова в бита на еркечани, та за тях са създадени даже песни. В песента „Мама Тодори тихом говори”, майката се обръща към дъщеря си с думите:
„Мъри, Тодоро, англъш Тодорке! Мащеха ли си, та не разбра ли?
Що денем ходиш, пък нощем дремеш?” Меня ме, майко, Змейко ме люби!
„Мъри мале, мъри стара мале, Змейко ме люби, той ще ме вземе!”
(Англъш, пр. – объркан, сбъркан; ти си англъш – ти не си прав, грешиш.)
И това е оттенък на другото измерение на змейската тема. Обърнете внимание на съхранените дателен падеж без предлог – мама Тодори /тихом говори/ и звателен падеж – Тодоро, Тодорке, а също и творителен падеж за начин на действие. Как говори? – тихом говори. В друга песен Еленка кълне майка си, защото като бебе я слагала до пещта, където хляба чистела. /Дето си ляба трепала и мене там си слагала/. Затова змей я люби: „Затуй ма змейко залюби,// люби ма и ще ме вземе”. Местообитанието на змейовете – Змейски дол и Змейски кладенец са обвити в тайнственост и мистика. Бабите разказват на внучетата си приказки, свързани със змейовете и Змейски дол. Следва да отбележа, че образът на змейовете в еркечкия фолклор не е отрицателен. Змейовете приличат на хората, както боговете на Древна Гърция приличат на гърците. Змейовете, както еркечките момци, крадат и отвличат моми. Те също, както и еркечани, крадат добитък. Еркечани натоварват змейовете с качества, близки и познати на самите тях. Защо? Може би защото първоначално, когато селото било на Кулята, еркечани и змейовете са били съседи и са пиели вода от един и същи извор – Змейски кладенец. Известно е, че силата на водата се разпростира както върху хората, така и върху змейовете. Може би общият водоизточник е в основата на взаимното разбиране между змейове и еркечани. И хората, и змейовете се прекланят пред силата на водата.
Ще разкажа и за още един, малко по-друг аспект на змейската тема. Знае се, че гордост за всяка мома е да бъде лазарка. Чудодейното Лазари се очаква с нетърпение, защото то е място за любов. Лазарито изпълнява ролята на баловете в Западна Европа – хем теб да видят, а и ти да видиш другите. Това е място за избор на спътник в живота. На Лазари не само момците се вглеждат в момите, но и момите си избират изгора. И се харесват. Даже има предание-заплаха, че която мома не пожелае да стане лазарка, то в нея ще се влюби змей и тя ще бъде отвлечена. В тази заплаха също се крие оттенък на змейската тема в еркечкото творчество. Нека си припомним и съпоставим заплахата към момата, която не иска да стане лазарка, с предупреждението към малките момчета. Те трябва непременно да си изядат определеното ядене и хляб, защото иначе ще ги надвие турчето. И да се постараем да вникнем, да проумеем факта, че стремежът към независимост, стремежът към свобода се засмуква с майчиното мляко. Ако не растеш силен и смел, ще те надвие поробителят.
Змейски дол е не само жилище на змейовете. Водата и „авата” в това място са лековити. Да си припомним разказа на еркечкия старец: „Един цар бил болен, дошъл в Змейски дол да се къпи, да оздравява и чул едно момче, еркечлийче, да свири много хубаво”. Възпяването на змейовете и разказите за тях от старите хора дават основание да си припомним както гръцката митология, така и индуския епос. И по-точно как индийците загрижено и с уважение се отнасят към своите змейове, наричани наги. Култът към тях е много разпространен в долината Кулу. През пролетта има празник на наги – жителите се прекланят пред тях, носят им пред жилища мляко. Култът към наги е много древен. В чест на наги са строени храмове, индийските змейове са почитани като покровители и защитници на хората. Наги са изобразявани като полубогове с тяло на змей. В индийската митология се разказва за много царе-змейове. Самата дума наги на санскритски означава змей, планина, сила. Наги са змейове, обладатели на огромна сила. В Еркеч представителите на Узунския род също имат нещо общо със змейовете. Освен външните атавистични белези, – малки крилца под мишниците и опашки над опашната кост, те притежават огромна сила. Нека си припомним разказите за случките със спирането на трите чифта биволи, със захвърлянето на колата със стърчишката през реката, с изнасянето от мома Дона на огромния камъки как млада змейка се влюбва в дядо Еню. А може би родоначалникът на узунския род да е бил змей?
С това отклонение подсказвам тема на бъдещите изследователи на еркечката култура, за датърсят още доказателства за древността на Еркеч и еркечани.
ВЪЛЧАН ВОЙВОДА
Едни от най-известните скривалища на Вълчан в Източна Стара планина се намират в Еркечкото голямо градище и Арамаская.
Под Хемските порти пролетта идва рано и накичва с разцъфнал божур Белчов голеж. И тази година Карадойчо от село Еркеч посрещна пролетта по тия топли места. Но защо е умислен? Защо е пълно с кахъри сърцето му? Ето прикляква, отпива няколко глътки вода от Белчовата чешма и се замисля: вече цяла година не е идвал Вълчан. Не ще да е на добро.
-Дойчо, побратиме,- сепна го нечий глас.- Коли прасета, че момчетата са гладни.
Вълчан с четата си. Радостно затуптя сърцето му, отвори му се душата, завладяха го чувствата. И потичат спомените – един от друг по-интересни.
След хайдушката вечеря, Вълчан повика свинаря и му рече: “Непазарени свине ядохме, неброени пари ще ти дам”. Вулята му с пари напълни, настрана го извика и тайна заръка му заръча.
ВЕЗИРТАРЛА
Близко до село Булаир, Варненска област, на западния бряг на реката, под Арамаская, се намира поляната, наречена Везиртарла.
Турската хазна, носеща събраните пари от поробеното българско население, е пак ограбена на път за Цариград. Многолюден аскер дири виновника за тия обири – Вълчан войвода. Голяма е наградата за главата на Вълчан. Широк и потаен е Балканът. Къде ли се крие този комита?
Много долове и баири преброди аскерът; безбройни дни и нощи в напразно търсене. Как сладка е сега почивката на прохладната ливада.
А ей там, горе, де се вият орлите, два орлови погледа следят вече няколко дни аскера.
– Момчета, кой от вас ще се наеме сам при везира да иде?
Тихо е. Горещ юлски обед. Тук там се търкалят заспали войници. Нагоре, по реката Делджедере, крачи снажен кюмюрджия със засукани мустаци, потен и оцапан със сажди. В ръце капистри маха, биволите си търси и вика: “Яла мач, яла мачка!” Кой е този смелчак, който сам отива в ръцете на турците!
– Вай, гяур – крещят първите забелязали го аскери,- хайде при везира! Нужен е такъв човек на турския началник и затова той го пита:
– Кажи ми що знаеш за Вълчана, де се крие този гяур-комита?
– Ще кажа, ефенди, каквото зная ще кажа.- И пред непознатия гозби се слагат, и сам началникът тютюн му дава цигара да свие. И разказва въглищарят за Вълчана чудесии, едни от други по-невероятни, че той и варненският паша излъгал. Везирът му тютюн подава и на тръгване поръчва:
– Ако Вълчана видиш, ако Вълчана срещнеш, на нас да се обадиш. Със злато ще се отплатим.
Въглищарят тръгва биволите си да търси, до кладенеца стига, там камък поставя и на камъка написва: “Везир ефенди, при теб беше сам Вълчан войвода”. А щом се възкачи на скалата отсреща, с цяло гърло по турски извика:
– Ето го Вълчан везире, елате да го хванете!
Вдигна се гюрултия в турския лагер. Няколко пушки гръмнаха към скалата, за да бъде наречена отпосле куршумкайряк, а цялата чудно красива местност Арамаская (Арамас кая – не го търси; не ти отива, не ти подхожда, не е за теб тази работа). Само полянката и до днес носи името Везиртарла. Чудно защо? Дали още повече да прослави смелия Вълчан войвода или винаги да напомня, че там са се срещнали войвода и везир и че единият е надхитрил другия.
“ДЕВЕТ ГОДИНИ
турската хазна не стигнала до Стамбул. На десетата година, по съвета на англичаните, се решило парите да се пренесат по море”.
Тиха лятна нощ. Преди да се скрие, месечинката освети трите гемии, които тъжно се полюляваха на варненския кей. На приглушения шум на водата отговаряше ритмичното потракване на часовите пред кея. Тъй разпореди АфузАйкаралан – нека малобройната охрана погуляе из града, че утре път ги чака.
А няколко силуета ту се притулят край брега, ту изцяло се снишават, сякаш потъват във водата. Ето че спират. Нечий властен глас се разпорежда: “Ще се скриете в малката бяла гемия. Ако утре не мога да се кача ще действате сами”. Трите силуета цамбурват в черната вода. Един остава на брега, гледа след тях, докато се загубят, кимва с глава и потъва в лабиринтите на крайбрежието.
Зората още не целунала върхарите на Емине и слънцето не погалило облаците с лъчите, а Айкаралан се разхожда по кея и разпорежда:
– Да се затвори кеят! Жива душа да не се пуска до натоварването и отплуването.
Хамалите носят последните торби, а просякът, който от сутринта се моли да го вземат, е пак изпъден.
– Аго – моли се беднякът,- тук ще умра от глад, аго. А в Стамбул роднини имам, децата ми са там. Поне при Айкаралан ме пуснете, аго, него да попитам.
Но ето че и той пристига, намръщен, недоволен от тази бъркотия. Но като помисли, реши:
– Нека се качи този циганин. В трюма да седи и на огняря да помага.
Малката гемия се полюшва от бяло гривите вълни и пътува сред безбрежното море. “Добре че качихме този просяк – мисли си Айкаралан,- та по-бързо ще пристигнем”. А слънцето не знае милост, пече ли пече. Ако не е ветрецът, ще запали лодката. Изведнъж лицето на Афуз се опъна. Защо гемията не върви? Какви са тези лодки що идват откъм брега? “Приготви оръжието!” Ой, Аллах, защо никой не мърда?
– Карай към Емине баир, Афуз ефенди,- изрече бавно просякът, опрял дулото на пищова в гърдите му.
Когато многочисленият аскер от Варна и Месембрия претърсваше Еминеборун, Вълчан войвода и момчетата му ядяха печени агнета в Еркечкото градище и пиеха бистрата водица на Хайдушкия кладенец.
ПРИ ИЗВОРА НА ПЕСЕНТА
Свърнете ли на изток от Еркеч към Еминеборун, то непременно ще видите на своя път Хожерду (Ходжа юрду). Там се намират Голямото Еркечко и Малкото градище, Синяза и други известни местности. А когато стигнете до Вълчева келеме вас ще ви удиви чудна гледка: сиво гривести канари, допрели глави, си шепнат легенди и предания за онова далечно и героично време. Ветрецът моренин подема техния шепот и го разнася низ горите и полята.
Ако сте посетили тези места докато беше жив дядо Нейчо Камбура, то непременно ще научите част от тях. Този столетник има за какво да разказва: животът му е протекъл сред тези канари и усои. Лицето му е потъмняло от годините, а гласът му се слива с ромона на реката. Дядо Нейчо впива поглед в отвесния баир, свива цигара и, докато цъка с чакмака, унесен от спомените, раздипля гънките на паметта си.
Туй е било в далечни времена. Тези градища са градени от хора – великани като тези канари. Те са били надарени с голяма сила. Виждате ли колко е разстоянието между двете градища? Три-четири километра. А хората имали само един чук и когато затрябвало на другите при повикване с един замах го прехвърляли от единия баир на другия. Чувал съм, че от тях се води потеклото на Узунята, известни с огромната си сила и с това че имали опашка и малки крилца под мишниците. Много работа паднало докато се изкачат камъните от реката горе, на чуката. Помагали и жените, но работата вървяла бавно. Тогава началниците наредили и бабите да работят – една баба девет деца да гледа и на ден по девет камъка да изнася. Та да не ви е чудно, че на толкова високо място има кладенец – в този кладенец са събрани сълзите на хората.
Дядо Нейчо всмуква от цигарата и продължава.
– Ех деца, деца, – въздиша дядо Нейчо, а зад Хожерду е Синяза. Там са се криели и живели нашите деди през турско, когато село Еркеч бивало нападано или разрушавано. Тук хората били спокойни, гората била голяма, а момците юначни.
Живял в Синяза и момъкът Георги. Хубав бил този Георги: който го погледнел, очите му в него оставали. Когато минавал през селото, хубостта му като слънце греела, огрявала всички и, заслепени от нея, хората забравяли за мъките си. Като гледали Георги на душата им ставало по-светло, а на сърцето по-топло.
А когато запявал и с кавал засвирвал, слънцето спирало и птиците се събирали около него да слушат. Вятърът стихвал, кошутите прикляквали с наострени уши, за да чуят песента, а водата сякаш замирала в своя ромон.А хората, ех хората с отворени уста слушали и унесени от песента, виждали своето родно село Еркеч свободно, а всички те облечени празнично слушат медения кавал на Георги. И не само от моминските гърди спонтанно излизали сведени ведно възглас, шепот и въздишка. То не била хубост като хубост, то най била хубост невидяна, а песента нечувана. Старите хора разказвали, че рядко Бог е надарявал с такава красота човеците и особено мъж.
Дочул за Георги и Айваджишкия паша и изпратил хабер да го повикат. Когато Георги в Айваджик влязъл, кадъните забравили за фереджетата и гледали Георги в захлас и опиянение..
Какво по-нататък е станало не съм чувал, но в Синяза скоро пак се разнесъл гласът на Георги. Хем пеел, хем на кавал свирел. Уж бил Георги, но никой вече не го виждал, а само песента обикаляла около селото, влизала в къщите, а с нея сякаш влизало и слънцето. Напомняла песента на еркечани за българското и в нея те виждали своите осъществени мечти.
И дядо Нейчо запява:
Пашата дума на Георги: Георги на паша думаше:
Георге ле, сербез българин, Пашо льо, пашо, султанска,
теб не ти, Георге, прилича аз имам, пашо, бе свини,
черно българско момиче. девет сюрии от свини
Теб най ти, Георге, прилича във Голишките балкани.
бяло хубаво ханъмче; Ще карам да ги прекарам,
че ази искам, Георге ле, в Самбула да ги закарам,
на мене гюве да станеш – там ще си свине изколя,
на висок чардак ще седиш, по кило месо изхарча,
елпезе тютюн ще пушиш, млого пари ще взема
жълти бройници ще броиш. и тогаз на теб гюве ще стана.
-Ех, деца, деца – трие очи дядо Нейчо. То песен синор няма.
И до днес в паметта на хората е запазен споменът за този смел и красив еркечлия. Песента се пее и предава от уста на уста, от поколение на поколение, възпитава и учи малки и големи, че еркечани са горди, свободолюбиви и родолюбиви, уверени в себе си хора, че тия качества им помагат да запазят през годините на турското робство език и варя.
СИЛАТА НА КРЪСТА
Всичко се случва в и около село Страцин. По-точно, разказът е свързан с джамията в селото, с нейното изграждане и най-вече с поставения над минарето Кръст под полумесеца.
Ахлий е предишното име на селото, преименувано, както повечето населени места в страната, през 1934 година. Поводът е следният. След преврата на 19 май 1934 година, делегация на България посещава Република Турция. Преговорите не са лесни. Българската делегация не се съгласява с исканите отстъпки. По време на почивките, един от участниците в преговорите се доближава до ръководителя на българската делегация и му заявява: Какво ми се перчите! Все още всичките ви населени места и местности носят турски имена. След завръщането на делегацията започва смяната на имената, като покрай сухото, изгаря и суровото. Например, древната българска дума еркеч /водач, герой, юнак/ е приета за турска дума, преведена е като коза/пръчи така село Еркеч става Козичино. Дава се вяра на легендата, че името на селото е свързано с легендата за кладенеца на козела.
Но да се върнем в Страцин. Решава беят на Ахлий джамия да съгради, извиква и двама майстори минарето да градят. Това са двама потурнака (Така еркечани наричат българите, приели чужда вяра.), приели турска вяра и прочули се със занаята си -майстор Станко – Салим и майстор Павли (Павли е от Еркеч, от Сархошкия род, влюбил се в туркиня, заради която сменил вярата си. Действието се развива в село Лопачлър, днес местност Лапача в землището на Еркеч. Той се преселва в Дъбник, жени се повторно след смъртта на първата си жена. Днес негови наследници живеят както в Поморийски и Айтоски села, така и в Република Турция.)
От дедите си те се научават къщи да градят, камък върху камък да редят. Майсторлъкът им надскача техните селаирайона и се разчува по целия менликет.
И ето че джамията е готова. До нея се издига и минаре, а над него трябва де се издигне полумесец.
Мъка сковава сърцата на майсторите. Сън засънват сред ливадата до река Хаджийска. Станко сънува майка си Мяна, която му заръча вярата си да не забравя и под полумесеца да постави кръст. „Станко, сине, Станко! – поръчва му тя, кръст да туриш под полумесеца, за да го виждат хората, та вярата си да не забравят“. Майсторът заръката на майка си изпълва, а на бея обяснява: поставянето на кръст под полумесеца символизира победата на мюсюлманите над християните. Полумесецът побеждава Кръста!
Постепенно, с течение на времето, хората свикват с новото минаре и символите над него. И не само свикват. Те, особено насила потурчените, започват да виждат в Кръста още жива своята вяра и мислено отправят молитва към Бога да ги избави от агаряните. Влизат хората в джамията, а пред входа скришом се кръстят и на излизане също. А жените, минавайки покрай храма, скришом се кръстят също като пред църква.
Ходжата Афъз Али се радва като дете на придобивката. И всякога, когато се качва на минарето, за да провъзгласи съответната сура от Корана, си спомня за църквата, върху чиито основи е изградена джамията. И скрита радост изпълва сърцето му: сбъдва се волята на Пророка да разшири владенията на Падишаха.
От старата църква остава аязмото, към което хората се стичат, за да си взимат лековита вода. И никой не знае дали идвайки на аязмото, хората се покланят на Аллах или на Христос. Но при всички случаи се увеличават желаещите да посетят ходжата, за да им направи муска за здраве, против уроки или куршум да не ги лови. Минава време и джамията с минарето и кръста под полумесеца се прочува. Народът се стича по празници и делници вода от аязмото да си вземе, на Кръста да се поклони. Доволен е от известността и ходжата Афъз Али.
Не е доволен имамът от Айтос от нарастващата популярност на ходжата, от неговата начетеност, учил в Стамбул, владеещ арабски и добър познавач на Корана. Затова той нарежда Кръста под полумесеца да бъде премахнат. Извика Афъз Али майстор Салим-Станко, за да направи нов полумесец над минарето.
Наредено – сторено! Но нова, непозната беда сполетява джамията. Минават не минават два-три месеца и вода започва да избива от пода на джамията и минарето и да изпълва вътрешността на джамията. Правоверните не могат да постилат черги и килимчета, не могат да се помолят. Разтревожва се ходжата. Съвет се събира и се решава канал да се копае, дренаж да се направи, водата да се отвежда към реката. Всичко е направено, новодата все продължава да избива изпод пода на джамията и минарето. Има опасност да се подкопаят основите на сградите и те да рухнат. В чудо се видя ходжата Афъз Али. Дири „лекове“, прави заклинания, но файда йок. Тогава синът на ходжата разказа на баща си, че на сън му било казано: трябва де се върне на мястото си предишният Полумесец с Кръста. Тъй и сторват.И то много лесно, защото майстор Станко предвидливо ги съхранил.
Водата постепенно се оттегля. Страстите хорски също стихват.
И тъй, в мир и разбирателство, почитайки Кръста и Полумесеца, си живеят хората в село Страцин. Но се появява нов, този път светски,„имам“ и пак разпорежда да се премахне Кръста от минарето.
Докога ли хората и Господ ще търпят новите разпоредби?
Изглед от минарето в Страцин – вече без кръст под полумесеца. Но онзи Кръст е все още жив в паметта на хората.
Тук ще съобщя на читателите и друг интересен разказ, свързан със силата на Кръста. В него се разказва за религиозните обичаи на Бердянските българи, Бердянскиуезд на Таврическа губерния. Българите се преселват там през 1862 г., когато тяхното село в Бесарабия, по силата на Парижкия мирен договор, преминава към Румъния. Местният свещеник записва и публикува (Русский паломник, С.-Петербург, № 9, 1885, с. 72.) разказа на стари хора, преселили се от село Еркеч. Те разказват, че в черквата не ходели много често щом имали работа, а само да се причестяват, пък някои даже на път за нивата спирали да вземат причастието от попа и пак продължавали. Преди причестяване задължително са постели. Разказва се за обичая да се прави курбан – жертва на добитък по повод избавянето от беда . По-подробно е описан и се обяснява обичая да се коли агне на Гергьовден. В тази връзка е разказана легендата за случка, когато бащите им били още в България, т.е. в Турция. Близо до тяхното село, оттатък реката (става дума за Лапашката река и бившето село Лопачлър.) имало турско село. Имало случаи, когато българите се събирали в църквата, а турците искали да ги нападнат и изколят. При подобен случай пред тях, пред турците, на брега на реката се изпречва конник на бял кон и със сабя в ръката. Според преданието, Свети Георги притежавал невероятна смразяваща сила и не пуснал турците в селото. После турците ходили през деня да питат кой е този толкова силен и смел човек, та не могли да устоят на неговата сила. Еркечани казвали не знаем. Турците видели иконата на Свети Георги и се провикнали: “Той е, той беше се изпречил пред нас!” Ето защо в Еркеч се почитал много денят на Свети Георги, не се ядели агнета до Гергьовден, а се пазели за светеца-закрилник на овчарите и стадарите. Легендата е записана от отец Полжаларски от село Андреевка.
РАЗКАЗВА Велика Илиева Янева
„Родена съм през февруари 1920 г., на Свети Ефтим. Помня си годата. Три ризи уших на годеника си. Огърляка и шитята аз си ги заших и уших у дома, както си знам. Огърляка го шиехме от опъци.
Платното аз съм го прела, аз съм го шила, аз съм го тъкала – лито платно се казва, а димитното за чаршафи тъчахме. Дадоха ми връх алтъни, три дубли, махмудии, сребърна връх. Кундури едни ми купиха за годата и за сватбата, щото той /годеникът/ беше без баща. Кундурите бяха с кабари и петала, по пет години ги носеха. Сега по пет деня не ги носят. Първом дойдоха женихлите – трима мъже. Какво приказваха? Донесат едно шише ракия, пият и приказват. Ако става работата – дадат алтъните и се почерпят. Крастава ракия, то приказката е тъй. Оставят едно шише ракия от годата на годеницата, за да почерпи дружките си. И те да “окраставеят”, да се сгодят. Голямата года я правихме сетне, тя на Великден беше. Какво е малката года? Женихлите отиват, занесат ракията, занесат алтъните, почнат да говорят и уточняват кога ще е и как голямата года. След две години направихме сватбата. Той през туй време ходи войник, запас беше. Защо да не го чакам? Моята майка е чакала тейка шест години. Сега шест дни не чакат. Сватбата тука беше, в Паницово. От къщи дойдоха да ме вземат”.
„По турски Алачак дере значи ниска река, там сме се родили всичките, само брат ми Янко не е. Като са дигнали турците и дядо накупил на всичките си синове и дъщери дворове и къщи. Не знам кога е заселено селото, ма нашата къща я правиха в 20, не в 1924 година. Била съм на четири години. Значи, малко по-рано ще е почнало да се строи селото. Най-големият ми брат се казва Милю Илиев Янев. Другата е Петка Илиева Янева, след туй аз, Велика и Руска по-малката и Янко, на дядо ми. В кои села съм ходила? Не мога да ти ги кажа. В Еркèч много пъти съм ходила, в Обзор, във Варна, в Козница, в Голица и още на много места – в Пловдив, София”.
„Целият ни род е в Еркèч – туй са Кесите, те са били откъм баба Петка. Тя имала трима братя и две сестри. Пък дядо Липчо, брат й, имал седем сина и дъщери имал. В София съм ходила да ме записват. Какви песни съм пяла? Де да помня, не ги помня. Сега знам и помня песните, ма вече не ги пея. Кои мога да пея? На жетва ги знам, на субат /дълга маса/ ги знам, всичките знам, ма не мога да ги пея вече. Като отиваме на годежа, на сватба ги знам. Всичките /песни/ ми бяха и ми са хубави. Коя ми иди на акъла? Дето гората повехнала, дето турците ги карали, нея много съм я пяла . Пее:
„Горо, горо, лилянова, лилянова й Стоянова.
Що си, горо, повяхнала, повяхнала й посърнала?
Дали тъй пожар пожари или тъй слана ослани?
Гората не знай да дума. Хтичка /птичка/ из усои изпищя.
Тя на Стояна думаше: Байня ля батя Стоене,
Гората не знай да дума. Хчера /вчера/ оттук са минали три синджира роби.
Първи синджир се млади девойки. Втори синджир се млади невести,
Млади невести, отбрани. А третият синджир се млади юнаци отбрани.
Тях ги турците караха.”
„За турско какво знам? Баба ми е разправяла. Баща й на баба бил кмет в Еркèч, дядо Колю, пък дядо Яню бил негов зет, водел най-голямата му дъщеря. Той, Яню, бил партизанин, борел се с турците, както Левски. Той имал и другари. От полето големец обявява да го открият и убият. Хубаво, ама той се крие. Една вечер си отива, с брат й на баба. Казва: Тази вечер тука ще нощуваме. Станали – къщата наобиколена от турци. Пък дядо Яню, нали бил сярбес, стреля от горния кат на къщата, скача, пак стреля и избягва, пък Леча го уловили, турили му веригите и го закарали натам, към Лечувта чука – дето му думат на туй място до Еркèч. Като вървели, пък едно негово другарче, турче било, с него, с дяда Яня били другари, Лечо го попитал: Де ще ме карат? Пък турчето рекло дето ще го карат на чуката и жив ще го набиват на кол. Тогава Лечо му рекъл- щом е тъй, извадил звонкове от джоба си, дал му ги и рекъл: когато наближим мястото, отвържи ми веригите, аз ще търтя /побягна/, пък ти ме гръмни, да не се мъча жив. Както му казал, то тъй направило. Отвързало му веригите, той търтил и то, турчето, го гръмнало. И той не бил още починал и те, инат турци, влекли го и набили на кол. Затова на туй място му викат Лечува чука.”
„Дядо Колю когато бил кмет /в Еркèч/, там ходели сегиз-тогиз млади турци да отбират и вземат млади момичета. Сега /в смисъл тогава/, те вършеели, отиват две млади турчета при дяда Коля и му казват да им търси млади девойки от селото. Пък той си думал /мислел/: Ох, Боже, коя майка да разплача, кой баща да убият? Мислил и им рекъл: Слушайте, виждате, хляб прибираме, вършеем! Сега ще ви наготвят да се наядете, че довечера ще стане таз работа. Тъй и направили. Наяли се те и лягат там под някои круши и заспиват. И той казва: Бягайте и викайте Янито. Хващат брадвите – бъхтят, хич не помръднали. Затрупали ги със слама, плява около хармана. Овършали, прибрали, чакат да мръкне. Като мръкнало хубаво, когато се прибрали всичките от харманите, тогава ги свързват на един кон ангьоз /от двете страни на седлото/ и в Селската кория, над Дольник, в ямата – имало някоя яма там. Че тъй се отървали, пък и момите се отървали. Дойдоха /други турци/, баба кай, на другия ден, преобръщат коритата, заничат, праничат, търсят. Ама не намерили никаку.”
„Той, дядо Кольо, баба казваше, имал една сестра, Добра се думала /казвала/. Като се хваща тази Добра с един турчин да се бори и му отнема пушката. Ай тъкоз я. Минало и заминало. Баба колко работи ми е казвала, ма вече не помня. Тя, баба, знаеше чисто турски да говори. Ха, дойде ми на акъла песента на Лазари. Те варят и питат за добър конак, де съди кадън (Древнобългарска дума, прилагателно хубав, хубава) Тодора. Тази песен се пее на Лазари и на годеж – когато вървят и пеят из улиците.” Следва изпълнение на “Де седи кадън Тодора”.
Де съди кадън Тодора, де съди, де й къщата?
Варете веш по-надолу, варете и поглеждайте –
Дет има къщи мисоки със белосани комини,
Със белосани комини, със шаросани пенджари.
Там сади кадън Тодора, там съди, там й къщата.”
„Как мажехме? Кой с четка, ако си направи, кой с лащалка и с киреч /вар/. Пък майките ни с бяла пръст мажели. Одаргаме тегел, пък отгоре и отдолу направим такоз, куча стъпка го зоват, подред, подред – цялата къща обикаляме, сетне пак тегел и вече надолу белосваме. Стъпките ги слагахме за хубаво. Боята от какво правехме? Де да знам от какво я правехме. С лащалка по-право вари тъй. Лащалката е парче от овча кожа, с къса вълна. Агнешка кожа, че я осолят, изсушат щото да не се скуби и да не капе /пада/ вълна. Пода как мажехме ли? С пръст, с волски лайна – събираме ги, мием ги че да е ситна плявата. Като го разбъркаме и да го замажем, то стане хубаво тъй като циментирано. Някой път насоляват ситна плява отгоре да се набий.”
За Еркèчкото Голямо градище, археологически обект от римско време в района на селото. „Едната стая беше с кафяви цветчета, пък другата – със сини. Още от кои години е било и се запазили. Плочки хубави, ай такива квадрати и върдулясти /обли/, много хубави.”
„За Вълчан воевода ми е разправял свекърът. Той, Вълчан, в района се криел. Той, виж, бил еркèчанин, от Еркèч. Били девет братя. Къщата им била в края, към страната на Голица. Всичките му братя ги взели турците, взели ги еничари. Останал само той, най-малкият. Тогава леля му и майка му направили нишан на гърба му, за да го познават. Единият му брат бил в Цариград, другият му брат бил в Несебър. Те били на турска служба и много му помагали. Обирал той, Вълчан, през него време турската хазна. От дето понечвали да пренасят хазната, се я изпреварвал Вълчан. И по морето я возили и пак не могли да я увардят. И тъй не пускал колко много години злато да иди в Турция. И те /турците/ вече се чудели какво да правят.” Той имал чета Вълчан войвода, ай тука, над него Градище, живеели. Разправяла ми е буля Недялка, като задухвал морският вятър и той като засвирел с кавала, много хубаво свирел той. И еркèчани го слушали. Вълчан се оженил за голичанка. Тя носела дълга коса. И той я изрисувал на една канара. За скрито злато на Вълчан 
войвода. „Свекърът ми разправяше, той не ми е истински свекър, ама има десет години съм била при тях. Вечерно време тъй като седнем, той беше шивач като баща ти, и той ни разправя. Той бил кмет в Еркèч и подписал някой подпис неправилно, и го осъждат пет години. И отива в затвора, и сварва там един турчин, бил осъден до живот – някое семейство ще е опустошил. Той, този турчин, бил от някое си село към Арамаска нататък. Осъден бил, ама се криел и не можели да го заловят и вкарат в затвора. Криел се в къра. Вървял един път, вървял в някое дере, вървял, слязал в някое диво място. Там видял една подмола, канара. Заврял се под таз подмола. Заврял се по-натак и по-натак и видял една вратичка. И като я отворил – пълно със злато. То било златото на Вълчан войвода. Той там направил стая, скривалище и там криели парите, много пари, ще е имало към четиридесет крини. Тръгнал да излезе турчинът да може да иде при брат си да му разкаже за намерените пари, късал ресни и слагал нишан да може да намери мястото. Крил се деня, вечер ходил при барат си, ама те джандарите чакали там и го улавят и го тикат в затвора. Че тъй тоз турчин разказал на свекъра ми за тези пари. Ма минало много години оттогава, дървета и гъбарак порасло, мястото се променило. Та туй злато колко хора малджии стана ходят да го търсят. Пък за нишана на рамото му. Той, Вълчан, ходил дълго из гората, отишъл си един път, пък майка му не можала да го познае. Той хвърлил ризата и по този нишан го познала: “Льох, моя Вълчан” рекла /майка му/ като видяла нишана. Май тъдява са го убивали Вълчана.”
Разказът на баба Велика свидетелства доколко темата за златото на Вълчан воевода се шири сред хората. Поради тази причина както в миналото, така и в наши дни все се намират „знаещи” иманяри, които притежават „истински” карти с местата и нишаните на заровеното имане. Разликата от преди не е само наличието на модерни златотърсачи, но и на техника – вече не се копае на ръка, а с багери и трактори. А това води до нанасяне на непоправима вреда на археологическите обекти и до загуба на исторически артефакти.
Навлезете ли в дебрите на Коджабалкан, спрете ли за отдих под вековните дървета, пиете ли вода от хайдушките кладенчета, ще узнаете какви тайни крият горите, какви чудни легенди шепнат букаците на Стара планина и как тихо им припяват бистрите планински ручеи. Подухва моренинът, разнася ги низ полята и горите, научават ги хората и в сърцата и душите им нещо гордо затуптява.
