Този изглед от града, който виждаме на снимката, писателят Антон Страшимиров живописно е представил в своя разказ за Анхиало:
„По нашия черноморски бряг ний нямаме такъв здравословен и тих град като Анхиало. Гъсто построените му високи дъсчени къщя покриват едно поизправено над морето със стръмен бряг бърдо. Созопол се хубаво види на югоизток пряко разкрития тук Бургаски залив. Целият хоризонт до север е безкрайно море. Море е и на северозапад: там е едно заливче, което опасва Анхиало, извива брега на сърп, опасва после Месемврия и плиска дадения в морето Емус. Вълните на тоя залив от незапомнени времена заплашват да залеят старите солници зад Анхиало от западната страна и да се съединят там с едно мъничко море.
Защото при Анхиало има едно моренце – тъй трябва да го наречем, щом анхиалската сол наричаме „морска”. Тъй като не Черно море дава тyй милионно богатство – морската сол: нея анхиолчани добиват от своето мъничко море.
То е едно кръгло изворно солено езеро (…)
То е само на един км разстояние на запад от крайморската пясъчна ивица между Анхиало и манастира „Св. Георги”, където се редят и гиганските анхиалски вятърници.
Това разстояние между крайморската пясъчна ивица и соленото езеро заемат солниците: плитко издълбани големи квадрати, в които по улеи тече страшно солена вода от езерото. Щом квадратите се залеят, водата се спира и за ден се изпарява от палещите тук лъчи на слънцето. Солта – бяла, кристализирана – остава на не твърде тънък слой в квадратите. Тя се прибира и на площадките между тия солници се дигат грамадни могили от сол”.
Пътеписът за Анхиало е отпечатан за първи път в сп. „Наш живот”, год. 1, кн. 7-8
Страшимиров, А. Съчинения в седем тома. Том 7: Пътеписи, очерци и статии, 1963, стр. 47-48
Любка Николова – уредник в отдел „Нова и най-нова история” при ИМ Поморие