Петър Куцаров за произхода и значението на думата Еркèч

 

Топонимия и геополитика
от Петър Куцаров

Целта на публикацията е да се разгледат някои странни особености на топонимията в България, които поставят въпроса дали се познава геополитическата дисциплина, която трябва да обосновава и защитава българските названия на селища и местности от чужди посегателства? Напълно странно и необосновано е, например, да се обяснява значението на български местности и названия с турски думи. Веднага изниква въпросът защо не се използват българските предания, свързани с произхода и етимологията на имената на села и местности? Още по-странно е, че  при обясняване на топонимите не се разглеждат българските обоснования, а се започва с чуждоезиково обяснение. И в резултат на подобни ходове незабелязано чезне част от българската история, стеснява се българската география, тихо се ограбва българската култура. И това безхаберие не е от вчера. То започва и продължава през годините след Освобождението та до наши дни. Нагледен пример е  старото название на село Козичино – Еркеч. Когото и да попитате за значението на думата, то обяснението започва с турски думи. Сякаш че султанът е издал ирадие за създаването на Еркеч. Жалкото е, че към подобна практика се придържат освен обикновените хора и пишещите за миналото на селото известни автори езиковеди и историци. Именно те са насадили подобно тълкуване на българските топонимии

Еркèч е име, пренесено от древните българи – еркèчани, когато се установяват по тези места преди повече от ХV века. Селото е разположено в дебрите на Балкана, на границата между Бургаска и Варненска област. Еркèч някога наброява до осем хиляди души и преди десетилетия е било център на община с 17 населени места.

За произхода и значението на думата Еркèч съществуват няколко обяснения и всички те, „благодарение“ на посочената практика, се свързват с турския език. Според първото от тях, името на селото произлизало от турските думи еркек – мъжки и кечи – козел. Професор Любомир Милетич, въз основа на разговори с еркечани в Айтос, съобщава предание, че на северната страна на селото, в дола, при Доньово усое, пладнували козите на селото. Едно бравче – мъжко козле, като ровило всеки ден на едно и също място, издълбало толкова дълбока яма, та излязла вода. Това място турците нарекли еркечùбунар, от еркек кечù бунар, а дола – кечù дерси. Та от името на това кладенче произлязло и името на селото. Това предание не отговаря на историческата истинна, изворът и местността както преди, така и днес се нарича Дольник. Освен това, селото с име Еркèч е съществувало преди идването на турците на Балканския полуостров. А как може да го нарекат така турците, които въобще не са живели в Еркеч? Нито един от разпитаните стари хора не си спомня този кладенец някога да се е наричал еркечи бунар. Когото и да попитате по време на лазаруване в Еркèч къде отива ще ви каже: “как къдя ва, на Дольник, на Лазарито да се наситя!” Съществува и се разказва и друго предание за произхода на името на селото, според което Еркèч означава място, през което само да мине човек, без да се спира. Това тълкувание се свързва и доближава до турските думи иер (място) и геш (мини) – иергеш, оттам иергеч, от което се било получило еркèч. Това тълкувание на думата Еркèч се покрива с отношението на еркèчани към онези поробители, които се осмелявали да нарушават общоприетите норми на поведение в Еркèч. Затова ще чуете и обяснение на етимологията на името на селото като рано мини, не замръквай, рано мини и същият ден подмини.

Еркèч е старото, извечното име на селото. Може само да се съжалява, че въз основа на посочените легенди село Еркеч, с министерска заповед № 2820 от 14 август 1934 г., е наречено Козичино, област Бургас. (Тук ще припомня на читателите интересна историческа подробност, дала тласък на преименуването. Турските мераци към българските земи не са от вчера, а от изгонването им от България през 1878 г., та до наши дни. Те съпровождат и съпътстват съществуването на Третата българска държава. При среща на делегации между България и Турция през 1934 година, понеже българската страна не е съгласна с турските предложения, то представител на турската страна подхвърля, че подобно поведение на българската делегация е необосновано, при това по-голямата част от населението и населените места в България са турци или най-малко носят турски имена. Този инцидент става повод да се състави набързо специална комисия, която подготвя списък на селата, подлежащи на преименуване. В този списък попада и село Еркèч. И така, в унисон с поговорката наред със сухото изгаря и суровото, е затрито името на прабългарското село Еркèч и то се превръща в Козичино).  И още. От историята и устните предания се знае, че в Еркèч никога не са живели турци, че всички топонимични названия имат български и древнобългарски произход. Топонимичните наименования в еркèчката мера не са свързани с турците. Явно е допусната неточност както в случая с преименуването на Аврен на Момино, но старото име Аврен е възстановено през 1956 г.

Ще повторя, че селото е съществувало още преди идването и установяването на турците на Балканите. Посочените тълкувания на думата се свързват с турски думи, тъй като турският език е господствал в администрацията почти пет века. Споменатите предания и до днес се разказват като “последна” истина за името и миналото на Еркèч. От проучените документи, събраните факти и проведените беседи с над 120 възрастни еркèчани следва изводът, че посочените обяснения за името на Еркèч не отговарят на историческата истина. Те не намират опора и в топонимията на местностите.

Според тълковните речници на киргизкия и други източни езици, с думата еркек се обозначават качества и поведение, свойствени най-вече на мъжа воин и на всяко живо същество от мъжки пол. Това значение на думата е основание да се тълкува значението на Еркèч като синоним на мъжество, смелост, храброст. Второто значение на Еркèч е определено като животно, което води стадото и то дава основание думата да се тълкува като водач. На територията от Кавказ до Китай, където е била разпростряна Велика България, все още съществуват села, запазили името Еркèч. Такова е арменското село Еркèч, анклав в Азербайджан, около което се разигра конфликта между двете държави Армения и Азербайджан. Села с име Еркèч има на кавказкия хребет Кяпаз и на река Бузлук. На границата между Киргизия и Китай се намира район и село Еркèч.

Има и други интересни твърдения за етимологията на думата Еркèч. Според едно от тях, името на селото е от туранско-сарматски произход, като решаващо в случая е значението на думата “еркес”- пресечена, копана земя (виж: Дражева Цоня. Приемственост на Еркèчката култура във вековете. В сб. “Еркèчки Великден”, Б-с, 2006, с. 7. Дьяконов И.М. Языки Древней Передней Азии.М.,1967, с.21; Олжас Сулейменов. АЗиЯ. С.,2007, с. 241.). В подкрепа на това твърдение могат да бъдат останките от старобългарското погранично съоръжение еркес, издигащото се на най-високата опорна точка Еркечкото градище. Възможно е то да е доизграждано и охранявано от българите заедно с техните съюзници – славяните от племето севери, за което историческите хроники пишат, че са защитавали източно планинските проходи по времето на кхан Аспарух. Внимателният прочит на специализираните изследвания за връзката на индоевропейските езици с шумерския, акадския и тюркски езици дават възможност за тълкувания на думата Еркèч. Морфемата ЕР има поне две значения. По шумерски тя означава следвай ме, върви след мене, а по древнотюрски – воин, мъж, герой. Трябва да отбележа, че посочените трактовки подкрепят основното значение на Еркèч като водач, предводител. По хронология те не са свързани с турското присъствие в България. Даже името на селото да съдържа визираните значения, то  заживява свой собствен живот след пренасянето му в България от древните българи при  установяването им в еркèчките земи.

Авторът се придържа към тезата, че етимологията на името на селото е свързана с древно българската дума еркèч, която е донесена от първите заселници. Тук може да си спомним за традицията и стремежа на преселници в друга държава да съхранят като мил спомен за своите деди наименованието на селището, откъдето са дошли. Основен поминък на еркèчани е било скотовъдството, наред със земеделието. У тях представата за много добитък винаги се е свързвала с красотата и богатството на звуците, издавани от звънците, бумбалите и хлопките. Затова гордост за всеки еркèчанин е бил пръчът, овенът или говедото, което води стадото и носи най-голямата, хубава и звънлива хлопка. Това име нашите прадеди са пренесли от Велика България и Фанагория. Името на село Еркèч е свързано с животното, което върви най-отпред, води стадото и носи ясен звънлив звънец. Тази дума е запазена и днес както в говорите на територията на Велика България, така и в някои албански говори, където се установяват прабългарите на Кубер. В подкрепа на това становище е и фактът, че èркечът у еркèчани е символ на достойнство и гордост. Така между пастирите се заговорва за най-добрите между тях, които притежават най-хубавите еркечи – водачи на стада. Така започват да наричат и жителите на селото – еркèчани. Така донесеното от древните българи име Еркèч заживява нов живот и все още се помни, независимо от направената през 1934 година промяна.

И още нещо. Останките от археологически съоръжения  като Хемските порти, Еркèчкото градище, изградените от прабългарите валове в района на Еркèч, показват, че те са се настанили преди VІ век. Не е случайно твърдението на историческите хроники за защитата на планинските проходи и изградените съоръжения. Не са случайни и местните предания и легенди за това, че тези места помнят стъпките на кхан Крум, който от Еркèч гледал морето и кроял планове за завладяването на византийския тогава град Несебър. Нека си припомним отново легендата за отрязаните ръкави на елечките от пратениците на Крум Страшни. Този характерен и запазен и в наши дни елемент от еркèчката носия също заслужава да бъде увековечен не само в легендите и преданията.

Символичен е и фактът, че, независимо от обратите в развитието на селото, Еркèч успява да съхрани основното значение на името си и днес то е още водач в празничната система на образуваните от него многобройни населени места в Североизточна България. В общината, в област Бургас, в Черноморска България и в науката селото е известно със старото си название Еркèч. От нас, съвременниците, зависи дали ще оставим това древно българско село да бъде заличено от картата на Република България.

 

Село Еркèч и землището му заемат над 100 000 декара. Теренът на еркèчката мера е предимно хълмист, прорязан от бистри поточета и кладенчета. През землището на Еркèч минава Еркèчката река, която в долното си течение се събира с Голишката река и образува река Двойница. В района на землището местностите носят само български имена. Те са описани в книгата „Еркеч и еркечани“, С., 2009, стр.28-35.

Нека погледнем към топонимията на еркечките местности и да се убедим, че те не съдържат турски наименования. Бапката–малка височинка. Бельнища – местност, която се белее. Белчух голеж – част от планинската верига Голежи, голи върхове, дали наименование на село Голица. Белчова път (Хемските порти) – местност между селата Булаир и Голица, Варненска област, където еркèчани са били пазачи на прохода. /През 2005 година тук са проведени археологически проучвания, организирани от Венцислав Димчев от Археологическия институт-музей при БАН. Намерените предмети са датирани от 430 г. след Христа до 6 век. Поради недостатъчно финансиране разкопките са прекратени с предложение за продължаване/. Белчова чешма – естествен извор зад Голежа, където си е почивал Вълчан войвода. Бодуров рът; Боюх припек – местности с ниски храсти. Булчин трап – “колата, обяснява Жеко Куцаров, дет возела булката се преобърнала, затуй го нарекли тъй”. Бучка поляна – “ам тъй й думат воть каквото бучнеш все се хаща”. Бяла ряка – проход и дере на 8 км. на юг от Еркèч. Според едни етимологията на думата се свързва с бялата пръст, която се вижда покрай брега на дерето, а според други е свързана с думата бела, тъй като там често ставали бели – убийства, засади, обири. Песента “Пусабрали се събрали” е свързана с това място. Там са убити дядо Куцар и дядо Велико – “дяда Велика стрелили, Куцара жух уловили”. Еркечани разказват когато през 1924-1925 г. в Бяла ряка са копаели, за да прокарат шосето, често били изкопавани черепи и други човешки кости. Вал, валове – в околностите на Еркèч и Равнината /Подробности в: Михайлов Йордан. Археологически паметници в землището на село Козичино (Еркèч), в “Еркèчки Великден”, сборник с материали от международна научна дискусия, Бургас, 2006, с. 12./. Предполага се, че са от VІІ век, когато границата между Първото българско царство и Византия е минавала през района на  еркèчките земи. Вълчува келеме – по името на Вълчан войвода. Въобще, на името на прославения воевода има доста наименования на изворчета, скали и местности. Влага – влажна местност в южните земи на Еркèч. Гинина чешма – извор, който се намира на северната страна на селото, зад Равнината (малкия Еркèч). Там наказателната група на отряд “Народен юмрук” изпълнява присъдата над Парапанко, предател на командира на отряда Николай Лъсков. Голежи –  гола планинска верига, издигаща се на север от село Голица, естествена преграда от предната Балканска укрепителна линия. Градището (Малкото и Голямото Еркèчко градище – Тракийски паметници, том 3, с. 392.) – части от предната Балканска укрепителна. Гроба – място, където открай време се знае, че има убит и погребан там еркèчанин. Грънчух рът – по-рано имало “млогу грънци”, вид дъб. Гръцки рът – по време на чумавите години 1700-1750 “гърчулята  от градищата там се крили”. Има и друго обяснение за названието –  гръцки пленници са били пращани да секат гората в тази местност. Дапча – название на местност и вековна гора. Докьма – гориста местност, обрасла с храсти. Дънювта урва; Дъртия път – там се намират част от нивите на еркèчани. Дядови ниви – местност срещу Синяза. Там са живеели еркèчани “пръс гулямия бузгунь” – 1828-1832 година. Змейски кладенец и Змейски дол – намират се на изток от селото, под Павлювта чешма. Според преданията, хората са вярвали, че там е свърталището “на змеювтя”, а стари хора разказват, че те често се явявали като човеци на хорото, провикват се “йох, йох юначина, преметни си упашина, дигни съ иднъ пушилкъ, пугледнат – немъ я някуя мума”. Идильца – ниви, засети със сливи по време на ТКЗС. Казанлъка; Казанлъшкото усое – ниви, храсталаци и гора. Калиндеря; Камбурската кория  – ниви и гора. Карамидната уденца – местност в руслото на реката, на 7 километра източно от селото. Там моят дядо Куцар Нейчев Куцаров направил първата воденица, покрита с керемиди /карамиди/, от които води наименованието си местността. На това място до 1959 година еркèчани засяваха пиперки, домати и други зеленчуци, които по еркèчки се наричат пиперник. Кичокус; Кирзиева шума – бивши ниви на еркèчани. Комарьова чука, Колибитя – местност, където по време на опасност са живеели еркèчани. Котарана – пустеещи ниви. Кривата стока; Кънската чука – изоставени ниви, обрасли с храсталаци. Лексюх юрт – купчините камъни и остатъци от керамика предполагат наличие на остатъци от антично селище. Лимана – кладенец и ливади. Ликарница – река и местност. Могилите – местност, където има видими останки поне от три могили. Тези и много други обекти в местностите на Еркèч очакват своите бъдещи проучвания и археологически разкопки. Мусонгила – пустеещи ниви на еркèчани. Павлювта чешма – чешма недалеч от селото. Паластя – място, където са се криели при опасност еркèчани. Палашкото усое; Палилата – гора и храсти. Патронската кория – там, според спомените на разпитваните хора, имало “бездънна и страшна яма”. Петрова локва – оттам и от другите локви еркèчлии събират папур за престягане на каци за туршия и бъчви за вино. Пукала – местност, свързана с името на растението пукал – ален мак. Пиперина; Пиперински рът – пустеещи ниви, упоменати от К. Иричек. Равнината – Малкия Еркеч, Петкова махала, днес там има само изоставени къщи и кошари за добитък. Равни рът; Равненската чука – пустеещи ниви. Рамаданица; Ралчухци; Рашея –  пустеещи ниви. Рогачухци, гориста местност край селото, където имало много рогачи (елени). Рускух рът- пустеещи ниви. Саднята; Смрадликата – храсти и пустеещи ниви. Седлото; Синяза; Синята чешма – пустеещи ниви. Срядултя – храсти и пустеещи ниви. Старгальница – име на река и местност около нея. Сувъла – стръмни и високи, отвесно набучени скали. За това място се разказва как глутница вълци са заобиколили и подгонили стадо коне. Изправени пред страшната картина да бъдат разкъсани, в опита си да се спасят, конете се хвърлили в пропастта. Вместо да намерят смъртта си, конете политат  в легендарната вечност. Лечова чукичка – там на остър кол турците набучили жив еркèчанина Лечо. Тенката кория; Турлата – пустеещи ниви. Халахурските турници – там Юшката, който слугувал при поп Петко Дойнов, случайно намерил скрити златни пари, от които 42 златни лири били дадени за общото дело на Васил Левски. Хамбартя – място, където еркèчани криели зърното, пък и самите те се криели  по време на опасности. Хутола – извор и местност около него. Цертя  и Церовата равнина – пустеещи ниви.  Церова чука (етимологията е свързана с названието цер – вид дъб. Чобанската нива – има редица легенди и предания за заровени пари на Вълчан войвода в този район, който е постоянен  обект за разкопаване от иманяри. Широката стока – гора и храсти. Няма да изброявам  всички имена на местности от мерата на Еркеч. Достатъчно са посочените, за да се разбере, че имената на местностите са съществували преди идването на турците. Това са български думи, български имена с изцяло българско звучене. Камара от български имена на местности. А на върха на тази кула е древнобългарската дума Еркеч. Нещо повече. Думата кадъна е древнобългарска и означава красив, хубав. Има и старинна песен /Де съди кадън Тодора? Де съди де й къштата?/ Къде се намира хубавата Тодора?/ А дали всички лазарки знаят това, когато изпълняват тази старинна песен, която се пее преди турците да се появят в еркечките земи.

Друга забележителност в региона на Еркèч е т.н. Балканска укрепителна линия, преминаваща през местността Градището (Еркèчко голямо /355 м. над морското равнище/ и Малко градище), които често са бивали разкопавани надлъж и шир, защото има предание, че там били заровени “млогу” пари, парите на Вълчан войвода, пък и там било неговото скривалище. Известните изследователи на археологически паметници братя Шкорпилови разказват: “Линията, построена през ІV в.пр.н.е. по Несебър, отсам Влас, Градището, Калето, Русков рът, Бодуров рът, Белчов път през прочутите Хемски порти (тук имало две големи кули-бойници, малка и голяма и /Ярамас Кая/ днес Арамаская. В V в. след. Раждането на Христа Византийският двор поверил на Теодорих /остготски владетел/ защитата на Мизия. В Цариград се появило съзаклятие /заговор/ срещу императора Зено. Зено избягал и се присъединил към Теодорих при Хемските порти с 12 000 войници“. /виж  К. и Х. Шкорпил. Североизточна България в географическо и археологическо отношение. М. сб. кн.VІІІ/. Това е поредно писмено свидетелство, че еркèчката мера, топонимията и топографията на Еркèч намират място в древните писмени паметници за историята на България  и то следва да се използва при разработката на темата за феномена Еркèч. На този етап археологически разкопки е имало само в Еркèчкото голямо градище, където е открита изложената в регионалния исторически музей в Бургас стела, документираща присъствието на римляните в региона на еркèчкото землище.

Обяснението на топонимите трябва да започва с българското тълкуване на имената. Ако подобно тълкуване, легенда или предание липсват, то тогава трябва да се преминава към търсене на обяснение в чужди езици. Но при всеки случай трябва да се открие каква е връзката и как чуждата дума попада в българския език и с нея се обяснява име на село или местност. Друг подход освен посочения, означава да признаем, че турците са дошли и са нарекли тези села и местности с турски имена. А може ли да се допусне, че преди това селата и местностите са били безименни. Еркечани, и не само те, са наричали местности по повод определени събития, случки, изградени чешми, построени пътища, ашладисани дървета, изградени воденици и т.н. Във всяко наименование е вложена определена идея. Идеите управляват света. А собствената идея е винаги за предпочитане.

На тази тема може монографии да се напишат. Но не по-малко внимание заслужава и друга странност на българската топонимия – склонността на българската администрация да натоварва български граждани, за които българският език не е майчин, да дават обяснения при отпечатване на произведения от български автори, когато тематиката е свързана със събития от преди Освобождението или в книгите се използват много чуждици. Подобно нихилистично отношение към собствената история и топонимия не е познато по нашите географски ширини. От многото примери ще посоча обясненията към изданието „Видрица“ от поп Минчо Кънчев /София, 1985. Езиковите пояснения /Речник на редки, остарели, диалектни, чужди думи и изрази от 693 до 730 страница/ са направени от доцент д-р Илко Татарлиев, същият по-късно става Ибрахим Татарлъ, велик депутат. Та той в своите бележки-пояснения ни убеждава, че използваната и посочената като небългарска лексика от поп Минчо е  90 на сто турска. А задълбочено вникване в темата сочи точно обратното – използваните от съратника на Васил Левски думи по произход са арабски, персийски, гръцки, тюркски, печенезо-огузки и от други езици. Верен е само фактът, че те са навлезли в българския език чрез турския. И това е напълно естествено, защото турската администрация дълго време господства у нас. Затова и навлезлите чрез нея думи се считат за турски. Подобно мислене е нормално за обикновени хора. Но не така би трябвало да разсъждават и пишат пояснителни бележки натоварени от официални български институции лица.

Всичко изложено ни води към заключението, че трябва да знаем и помним своята история, да я пастрим, да я пазим, постоянно да я браним. И ако престанем да се  борим за нея, то непременно ще се намерят желаещи да я присвоят. И както се вижда, вече са я присвоили. При това с нашето безхаберие или неволно участие. Известно е, че който присвоява, той се обогатява, издига се и се гордее с това. А онзи, от когото крадат, губи, обеднява, принизява се и би трябвало да се срамува. Топонимията е дисциплина геополитическа и е призвана да защитава своето от чуждото. Защото да се присвои чуждо е много по-лесно отколкото да се създаде свое.

 

Тишината като обръч обгръща Еркèч, селото е прилепнало към Еркечката река, вятърът духа ту от изток – моренинът, ту от запад, а слънцето плува над синкавата белизна на Белнища. Пролетта пристига понякога рано, а Еркèч все тъй се гуши сред вдървената тегоба и дните текат еднакви като ярета близнаци. В равнината снегът бързо се топи, ширват се блестящите на слънцето оголени места по Равни рът. Пролетните ручеи започват да си приказват и пеят със сребърни гласове. Пътят към Дядови ниви, Синяза и Вълчова келеме се прошарва от коловози. Просторното еркечко небе става по-дълбоко, по-синьо и по-топло. Скоро нетърпеливите зърна ще покажат на слънцето зелените си очички. Гласът на вятъра свири по Палашката чука, дребен като бисер дъждец се рони и пада по нивите в Хадъма. Проблясва бяла при дневната светлина светкавица. Като сребърна извита сабя тя за миг пробожда черния облак, отскача като блестящо копие надолу и се забожда в изопнатата гръд на Бучка поляна. Гръмотевицата сякаш разсича надвисналата облачна грамада и из недрата й шурва радостен дъжд. Вятърът го отплесва и го носи на белезникави танцуващи талази по склоновете към Дольник. Оживяват увехналите от жегата слънчогледи край Стоюва мост и клюмналите листа на лозята в Прусиля. Дъждът бързо сменя премяната на посивелите от праха листа на дърветата. Ободрени от дъжда, жълтеникавите слънчогледи срамежливо повдигат кръглите си изкъпани глави, за да проследят пътя на слънцето. Из селото се понася меден мирис на дъхаво цъфналите тикви. Дворовете на еркечани оживяват, пчелите бързат да посетят освежените цветове. Утолила жаждата си след засухата, еркечката мера диша с пълни гърди и още дълго изпуска пара. А еркечани седят в каруците и вятърът охлажда гърбовете им. Отзад, отвъд Белнища, върху розовата клада на зората, величаво и безмълвно са огрени горите и голите поляни на Дапча. Белнища се очертава като краешник от препечена медена пита. Пролетта настъпва нестройно. Морскосинята зеленина на Селската кория започва да се сменя от богата гъсто-зелена шума, мерата зацъфтява, водата се прибира в коритата си като оставя малки локви. А в доловете и северните склонове на Дольник още се притиска към земята разяденият от топлото време сняг, който по обяд се белее ослепително и ярко като новородено агне.

Еркечани изключително дълбоко усещат Еркеч. За тях Еркеч е многоцветие и много звучене. В многообхватната мозайка на селото е кодиран лика на Еркеч, стъкмен с добролюбие към всичките му части. Еркечани вървят по жалоните на Доброто, защото само добрите знаци бележат правилния път. Еркеч е не само село. То е свръх село, то е архи село, то е океан, в който се е зародила и оформила еркечката култура. Затова не бива да позволим животът да издаде указ за закриване на селото.

В навечерието на Великден, наред с отброяването на обикновените дни и години, хората отброяват и духовните синори. Второто отброяване е по-отговорно пред бъдещето, защото в края на краищата това определя епохата, придава й оная характеристика, по която потомците ще съдят за делата на бащите и дедите си. Отделни имена ще бъдат забравени, но епохата ще остане запечатана, докато съществува България, тоест докато не загубим единственото, което ни свързва с настоящето и миналото – паметта.