Проф. Петър Куцаров представя новата си книга “Пътеките на Еркеч”

На 10.04.2025 г., от 18,30 ч., НЧ „Светлина 1939“ , гр. Поморие проф. Петър Куцаров ще представи най-новата си книга “Пътеките на Еркеч”. Новата книга на дипломата-историк Петър Куцаров „Пътеките на Еркеч“ ще зарадва любителите на исторически четива с описанието на нови непознати туристически маршрути до най-известните в региона исторически обекти. Читателите ще се срещнат с непознатото лице на еркечани като гранична стража на североизточната граница на Първата и Втората българска държава, ще се запознаят с историческите и археологически места в Еркеч и Еркечката мера, свързани с историята не само на селото, но и на България.  Вкнигата  са поместени над 50 цветни снимки и илюстрации, в съдържанието й са описани весели случки, еркечки хумор и с подходящи песни, хармониращи с описвания обект, завършват туристическите маршрути и разказите за отделните исторически обекти.

В тази връзка публикуваме разказът за змейовете в еркечкото творчество, който е допълнение към информацията за любознателните посетители на Еркеч и местността Змейски дол и Змейски кладенец.

 

ЗМЕЙОВЕТЕ  В  ЕРКЕЧ

и  трагедията в  песента

   „Мама Тодори тихом говори“

 

Митологията заема особено място в живота и битието на древните народи. При това те свързват своите вярвания с различни митологични същества. В митологията на Еркеч такива същества са най-вече змейовете. Те живеят редом с хората, с техните имена са назовани местности, техните образи са в центъра на предания и са втъкани даже в текстовете на конкретни народни песни.

От посочената констатация произтича задачата на настоящата статия: да се разяснят записаните през миналия век разкази на еркечани за змейовете,  да се разнищят преданията на еркечкия певец и разказвач как тези хали се превръщат в обикновени еркечани, да бъдат разкрити как се отразяват в еркечките народни песни личните взаимоотношения на хвърковатите чудовища с еркечани, как змейовете до такава степен се сливат с хората, та еркечани не могат да ги различат когато играят на хорото до избраните от тях моми или когато ходят по предачки, на седянки и валянки.

Змейовете  са свързани с еркечани, с тяхната празнична система, с техния личен живот. Змейовете имат свои жилища, които са в гората и околностите на Змейски дол. Те пият вода от Змейски кладенец и живеят долу, в ниското, в тъмата. Тяхното царство са тъмнината, гората и водата. А горе, на светлината, на високото и откритото, на Кулята, е селото, там живеят еркечани. Ето ви практическо потвърждение на разказите за Горната и Долната земя! Не може да се твърди обаче, че змейовете са представители на подземното приказно царство. Напротив, за еркечани те са реални същества като хората, при това притежават неимоверна, огромна сила. Тоест, измислица и действителност се смесват и съществуват паралелно. Даже се вярва, че в някои еркечани са се вселили змейове. Както и да е, но змейовете са сред хората. Те са сред момците на хорото. Както си играе хорото, разказват възрастните еркечани, вдигне се вихрушка и се чуе провикване: “Йух, йух юначина, подметни си опашина!” И когато всичко стихне, когато прахът се слегне, – огледат се и виждат, че някоя мома е изчезнала. Подобно отвличане на девойки продължава до появата на огнестрелните пушки. Това смесване на реалността с измислицата е едната страна на змейската тема. Другото измерение е, че змейовете изпълват въображението на еркечани. Чрез тях, с тяхната намеса се обясняват някои иначе необясними явления и случки – изчезване на девойки от хорището или от гората, особено в района на тяхното обитаване. Там, в Змейски дол, живеят змейовете с откраднатите моми. Еркечани разказват как мома еркечанка се отървала от змея. Тя узнала слабата страна на своя натрапен съжител – неговата боязън от билките и неговото безсилие пред тях. Как тя го надхитрила? Питала го може ли да преобърне минаващите наблизо натоварени коли. Той отговорил, че натоварените със снопи коли може, но със сеното не, тъй като не може да ги доближи. Така еркечанката разбрала безсилието на змея пред билките. Тогава тя събира, това става по Еньовден, билки, сварява ги, окъпва се с отварата и отблъсква змея, който не можел да се докосне до нея. И така се спасява. Чудодейната сила на билките е използвана и за прогонване на влюбен змей: с билкова отвара напръскват навсякъде, не опръскали само дървата на двора, където се криел змеят. И той открадва момата, когато тя отива да вземе дърва от дървотника.

По какво еркечани разпознават змейовете, когато са сред тях? По зъбите. Зъбите им не се променяли и били кучешки. Змейовете, както момците, ходели по седенки, валянки и предачки, но като отидат сред еркечани те се превръщали в хора. Имало сред змейовете и моми. Те били много красиви, слизали от небето като вихрушка и греели като звезда.

Змейовете навлизат дотолкова в бита на еркечани, та те създават за тях даже песни. В еркечкото народно творчество има няколко песни, които разкриват личната трагедия, произтичаща от любовната връзка между реални еркечанки и митичните змейове.

В песента „Еленка кълне майка си“, еркечанката дири обяснение защо точно нея залюбва змей. Тя дотолкова е отчаяна от създадената ситуация, та обвинява и проклина своята родна майка: „Клета да си, мале, проклета,// гроба ти да се просипи“, защото като бебе я слагала до пещта, където хляба чистела. „Дето си ляба трепала и мене там си слагала“. Затова змей я люби: “Затуй ма Змейко залюби,// люби ма и ще ме вземе”. Местообитанието на змейовете – Змейски дол и Змейски кладенец са обвити в тайнственост и мистика, която се предава на децата. И не само бабите разказват на внучетата си чудни приказки за хвърковатите огнени змейове, които придобиват човешки образ.

Следва да отбележа, че образът на змейовете в еркечкия фолклор не е отрицателен. Змейовете приличат на еркечани, тъй както боговете на Древна Гърция приличат на гърците по пиенето на вино. Змейовете, както еркечките момци, крадат и отвличат моми. Те също, както и еркечани, крадат добитък. Еркечани натоварват змейовете с качества, близки и познати на самите тях. Защо? Може би защото първичното тупти в гърдите на едните и другите. А може би защото първоначално, когато селото било на Кулята, еркечани и змейовете са били съседи и са пиели вода от един и същ извор – Змейски кладенец. Известно е, че силата на водата се разпростира както върху хората, така и върху змейовете. Може би общият водоизточник е в основата на взаимното разбиране между змейове и еркечани. И хората, и змейовете се прекланят пред силата на водата.

Ще разкажа и за още един, малко по-друг аспект на змейската тема. Знае се, че гордост за всяка мома е да бъде лазарка. Чудодейното Лазари се очаква с нетърпение, защото то е място за любов. Лазарито изпълнява ролята на баловете в Западна Европа – хем теб да видят, а и ти да видиш другите. Това е място за избор на спътник в живота. На Лазари не само момците се вглеждат в момите, но и момите си избират изгора. И се харесват. Даже има предание-заплаха, че която мома не желае да стане лазарка, то в нея ще се влюби змей и тя ще бъде отвлечена. В тази заплаха също се крие оттенък на змейската тема в еркечкото творчество. Нека си припомним и съпоставим заплахата към момата, която не иска да стане лазарка, с предупреждението към малките момчета. Те са задължени да си изядат определеното ядене и хляб, защото иначе ще ги надвие турчето. И да се постараем да вникнем, да проумеем факта, че стремежът към независимост, стремежът към свобода се засмуква с майчиното мляко. Така се утвърждава еркечката максима, че ако не растеш силен и смел, ще те надвие поробителят.

Положителното отношение на еркечани към змейовете се подчертава и от факта, че местообитанието на змейовете е наситено с положителен заряд: Змейски дол е не само жилище на змейовете, водата и „авата“ в това място са лековити. Да си спомним разказа на еркечкия старец: “Един цар бил болен, дошъл в Змейски дол да се къпи, да оздравява. Там той чул и много харесал прекрасното свирене на кавал на момче от  Еркеч”.  Положителното отношение към змейовете, разказите от старите хора за тях и възпяването им дават основание да си припомним както гръцката митология, така и индуския епос. И по-точно как индийците загрижено и с уважение се отнасят към своите змейове, наричани наги. Култът към тях е много разпространен в долината Кулу. През пролетта има празник на наги – жителите се прекланят пред тях, носят им пред жилищата мляко. Култът към наги е много древен. В чест на наги са строени храмове, индийските змейове са почитани като покровители и защитници на хората. Наги са изобразявани като полубогове с тяло на змей. В индийската митология се разказва за много царе-змейове. Самата дума наги на санскритски означава змей, планина, сила. Наги са змейове, обладатели на огромна сила. Представителите на Узунския род в Еркеч също имали нещо общо със змейовете. Освен външните атавистични белези – малки крилца под мишниците и опашки над опашната кост, те притежават огромна сила. Нека си припомним разказите как Стоян Узуна с едно дирищисване спира теглената от три чифта биволи кола, как друг представител на този род захвърля колесарката на отсрещния бряг на реката, как мома Дона изнася от дерето чак на Бельнища огромен камък. А може би родоначалникът на Узунския род да е бил змей?

В съвместния живот на хора и змейове възникват всякакви ситуации, от които еркечкият творец избира за главна темата за  любовта, за необяснимото възникване на любовни отношения между еркечани и змейове. Често такива отношения остават скрити за хората, тъй като змейовете били невидими. Еркечани разказват за девойка, която сама си говорела и се смеела на глас, тъй като змеят-невидимка я любел. Представители на Узунския род също разказват как млада змейка се влюбва в техния прародител Еню и понеже той не й обърнал нужното внимание, то тя го уморила.

 

 

Темата и на друга еркечка песен е посветена на любовта между змей и еркечанка. Това е песента „Мама Тодори тихом говори“, която е наситена с трагизъм и може би затова тя заема особено място в еркечкото творчество. Текстът й се състои само от две четиристишия.

 

Мама Тодори тихом говори:

Мъри Тодоро, англъш Тодорке!

Що денем дремеш, мъри,

Пък нощем ходиш?

 

Мъри мале, мъри стара мале,

Мащеха ли си, та не разбра ли?

Меня ме, майко, Змейко ме люби!

Змейко ме люби, той ще ме вземе!

 

Както се вижда, цитираната песен е кратка, но в нея е поставена широка и необхватна тема за любовта между змей и еркечанка. В текста на песента са стаени разнообразни и противоречиви чувства на тъга и мъка, на радост и срам, трагедия раздира сърцето на Тодора, защото любовта й към Змейко е в разрез с традицията и нормалността. От песента блика радост от любовта и мъка от радостта, че любимият е змей. Но той не е обикновен змей, а Змейко.  Ясно е, че девойката го обича, говори за него гальовно, използва любовното и умалително обръщение Змейко. От песента лъха и трагизъм. Младата еркечанка е разпъвана от двояко чувство: хем обича, хем се срамува от факта, че любимият й не е обикновен еркечанин, а змей. В песента е стаена огромна неизказана мъка, която не може да се побере в едно четиристишие. Драмата се подсилва и от факта, че даже родната майка не може да разбере трагизма в състоянието на девойката. Неразбирането се откроява на фона на зададения въпрос защо дъщеря й денем дреме, а нощем ходи. Майката даже нарича дъщеря си „англъш Тодорке“, тоест сбъркана. Трагедията се поражда и от неотвратимостта на развитието на действието: Змейко не само люби девойката, но той ще я вземе за съпруга. Девойката Тодора е обсебена от силата на любовта на змея. Тя иска, но не може да се съпротивлява, защото силата на змея я покорява и завладява. Нека прочетем още веднъж текста на песента. В първия стих майката се обръща към дъщеря си: “Мъри, Тодоро, англъш  Тодорке!// Що денем дремеш, пък нощем ходиш?“ А вторият съдържа отговора на дъщерята: „Мъри мале, мъри стара мале,// Мащеха ли си, та не разбра ли? //Меня ме, майко, Змейко ме люби!// Змейко ме люби, той ще ме вземе!” Вниманието на читателя веднага е привлечено от съхранените дателен падеж без предлог – мама Тодори и звателен падеж – Тодоро, Тодорке, а също и от творителен падеж за начин на действие /тихом говори/. Как говори? – тихом говори. Остатъците от падежни езикови форми подкрепят тезата за древността на песента. Може смело да се каже, че сюжетът на тази еркечка песен съдържа удивителна идея за сценарий на филм. И то какъв филм! Филм, съчетаващ в едно реалност и мистика, мечта и фантазия, радост и драма,-филм за съвместния живот на змейовете и хората в Еркеч.

Както и да е, но темата за змейовете в Еркеч живее в творчеството  на селото. Песни, предания, названия на местности, – и всичко това се обединява от темата за ролята на змейовете във фолклора на Еркеч. Защо въобще възниква тази тема, защо тя звучи актуално в разказите на еркечани, защо вълнува хората? Свой отговор на тези въпроси дава възрастната баба Йова Златинова Друмева през 1963 година: “Първом селото било на Кулята, над Змейски кладенец. И тогаз хората и змейовете пиели вода от едно и също място. И хората и змейовете вземали сила от силата на водата. А знайно е, че водата е голяма работа“.

 

*                 *                 *

Разказът за змейовете в еркечкото творчество е допълнение към информацията за любознателните посетители на Еркеч и местността Змейски дол и Змейски кладенец.

Още интересни и занимателни разкази за неизвестни маршрути до най-известните исторически, археологически и културни обекти в мерата на Еркеч може да се прочете в поредната книга на Петър Куцаров „Пътеките на Еркеч“.

Новата книга на дипломата-историк Петър Куцаров „Пътеките на Еркеч“ ще зарадва любителите на исторически четива с описанието на нови непознати туристически маршрути до най-известните в региона исторически обекти. Читателите ще се срещнат с непознатото лице на еркечани като гранична стража на североизточната граница на Първата и Втората българска държава, ще се запознаят с историческите и археологически места в Еркеч и Еркечката мера, свързани с историята не само на селото, но и на България. Авторът разкрива и описва със слово и фото местата, където са крачили Аспарух Велики и Крум Страшни, където са ехтели стъпките на Симеон Велики, доизгражда образа на хан Аспарух като най-велик строител на валове в Средновековна Европа. Петър Куцаров води читателите по стъпките на нашите предци, по неизвестни туристически маршрути към руините на късно антични и средновековни паметници, разположени по североизточната граница на България с Византия – от река Елешница в сърцето на Еминска Стара планина до Черно море при Обзор.

Като добър разказвач и екскурзовод, Петър Куцаров ни води по стъпките на първите еркечани, показва ролята им като гранична стража на България, участието им в опазването на българщината, в изграждането на защитни валове, в обновяването на крепости и градища. Еркечани, верни на заветите на Аспарух и Крум, не само пазят границите на България. Те съобщават точното място, където дебаркират войските на Лъв Фока и така допринасят за разгрома на византийската войска от армията на Симеон Велики в битката край Ахелой през 917 година – най-значимото сражение в Европа през Средновековието.

Читателите научават нова информация за ролята на еркечани в пазенето на двата прохода Бяла ряка и Хемските порти, където дядото на Раковски по майчина линия е бил началник на караула. Пред читателите откриват своите тайни Валовете на Аспарух в района на Еркеч, Голямото и Малкото Еркечко градище, Синяза, Вълчова келеме и чудодейната магична местност Ярамаз кая, съкровищница на прочутия Вълчан воевода. И не само това. Авторът разказва откъде е тръгнало, къде се „ражда“ Еркеч, описва забележителностите в селото като Кулята, Дольник, църквата, свързаните с Васил Левски места, а също и разположените в околностите на това древно село исторически обекти като „Страшната“ яма, Змейски дол и кладенец, Лечовата чукичка, Идилица, Манастира, Сувала, Могилите, Лапача, Петрова локва, Карамидната воденица, Кодженге, Саднята, Церова чука и редица други обекти.

И още нещо важно и интересно. Голяма част от описваните исторически обекти са разположени покрай Източната балканска преградна линия, която представлява границата между Византия и новосъздадената държава на Аспарух. След Освобождението и до Съединението на България през 1885 година по същата тази линия е разположена границата на Княжество България с Източна Румелия.  По същите места преминава и границата на околия Анхиало – Поморие до 1964 година, когато е създадена община Несебър. В наши дни същата линия служи за административна граница между областите Бургас и Варна.

„Пътеките на Еркеч“ е книга-преклонение пред нашите деди. Тя е поклон пред онези, които са ни създали, чийто завети ние изпълняваме и продължаваме да крачим по начертаните от тях пътеки.

Книгата се чете леко и увлекателно. Текстът е онагледен с над 50 цветни снимки и илюстрации, в съдържанието й са втъкани весели случки, еркечки хумор и с подходящи песни, хармониращи с описвания обект, завършват туристическите маршрути и разказите за отделните исторически обекти.

 

Книгата „Пътеките на Еркеч“ ще бъде представена в:

 

Бургас – на 09.04.2025 г., от 18,30 ч., Регионална библиотека „Пейо Яворов“;

Поморие – на 10.04.2025 г., от 18,30 ч., НЧ „Светлина 1939“;

 

Еркеч  – на 13.04.2025 г., от 14 часа, клуб на пенсионера.

 

При представянето книгата ще се продава по 20 лева.