Княз Александър І Български и Съединението на България

Княз Александър  І  Български и Съединението на България

                                    От  проф. Петър Куцаров,[1] д-р на ист. науки

Ще припомня някои факти, за да може читателят да си представи обстановката,  в която се налага да действа Първият български княз на Третото българско царство. Статутът на Княжество България и Източна Румелия е определен от Берлинския договор, кандидатът за български княз се съгласува с великите тогава сили и Турция, а генерал-губернаторът на Източна Румелия се назначава от султана. Изостря се борбата на великите сили за наследството на разпадащата се Османска империя. Русия се отнася негативно към Съединението, тъй като княз Александър І Български, доверено лице на руския император Александър ІІ, при Александър ІІІ е считан за „враг” на официална Русия. Съединението е провъзгласено без санкцията на Петербург и руското ръководство дири подходящ момент, за да детронира княза. Обединението е най-важният въпрос за българските дейци, залегнало е в програмите на политическите партии и властните структури в Княжеството съдействат на великото дело. А сред народа витае въпросът: защо обединението на освободените българи води до разединение с освободителите? Даже турският комисар в България Гадбан ефенди е убеден, че връщането към предишния ред е невъзможно, защото „пролятата кръв на румелийците в сръбско-българската война е запечатала нравствената им връзка с българите от Княжеството. Цялото население е застанало в редовете на армията и тези въоръжени хора, завърнали се след войната в своите огнища, представляват фактор, с който трябва много сериозно да се съобразяваме и Турция едва ли ще реши със сила да  върне в подчинение провинцията“.

В очертаната обстановка княз Александър I Български трябва да действа бързо, да преценява внимателно последствията, защото не може да се опре на определена велика сила. Князът разбира, че може да има значение за българите и останалия свят само ако подкрепи всенародния стремеж за обединение на всички българи, укрепвайки личната си власт сред военните. Всеизвестно е твърдението, че подготовката, провъзгласяването и защитата, военна и дипломатическа, на Съединението са дело на българския народ. И това е така, но да не забравяме, че князът е главен двигател и главнокомандващ на армията на Княжество България, на милицията на Източна Румелия и опълчението. За дейността на княза по време на Съединението на България уж се знае много, но попитаме ли за конкретика, тя се губи в думата много. Целта на статията е, отбелязвайки 140-та годишнина от обединението на България, да се запълнят празноти в портрета на първия след Освобождението княз на България. Тя е написана въз основа на документи от секретните архиви на Русия.

Княз Александър I Български реагира бързо и адекватно на събитията, приема жизненоважни решения, издава заповеди, проявява дипломатичност, диалогичност и тактичност в отношенията с религиозните общности и съобразяване с конкретната обстановка. За княза е важно мястото, от което ще съобщи на света за Съединението, затова след ученията в Шумен отива във Варна. В този град той стъпва за пръв път на българска земя, за да поеме българското държавно кормило. От лятната столица на България уведомява /чрез руското консулство/ Петербург за състоялото се Съединение на 6 септември 1885, приема и оглавява движението за обединение, участва в митинг на варненските граждани и в литургия. А на 7 септември не се връща в столицата София, а пристига в старата столица Велико Търново, от където издава заповед за мобилизация на войските, съобщава на българския народ, че приема Съединението, подписва се като княз на българите на Северна и Южна България, където се отправя, за да осъществи практически обединението, като взима личната си гвардия и два полка. Малко известен факт е, че „другарски моли“ подполковник Чичагов, руски военен аташе в Пловдив, с когото рамо до рамо са воювали заедно в руско-турската война през 1877-78 г., „да се погрижи за отбраната на Южна България“ /Искането на княза е изпълнено с професионална прецизност/. И още от секретните доклади на руския консул в Пловдив: „На 9 септември 1885 г., в 10 часа сутринта, княз Александър беше посрещнат от цял Филипопол без да се изключват и турците. Предизвиканият от пристигането на княза в Румелия ентусиазъм продължава и тревога засега не се забелязва“. „Популярността на княза расте, мобилизацията е завършена изключително с частни средства, милицията е на границата. Слуховете за движение сред турското население не се потвърждават – те безпрекословно се подчиняват на реквизиционните мерки“.

При пристигането в Източна Румелия княз Александър, след поклонение в български православен храм, се отправя в главната джамия на града, за да приобщи българските мюсюлмани към святото дело. Съгласно негов указ, князът поема управлението на областта, а председателят на временното правителство Странски преминава на работа в Княжество България. Преките ръководители на движението за обединение отстъпват на заден план, а напред излизат нови дейци, които да защитават народното дело. Действията на княза целят да покажат на великите сили, че Съединението на България става свършен факт.

Водейки преговори с Турция за признаване на Съединението, князът се старае да я постави пред все повече свършени факти: въвежда в румелийската милиция еднородна с армията в Княжеството организация, реорганизира армията поради оставката на руските офицери, назначава капитан Никифоров за управляващ военното министерство. Обединението рефлектира и в други области: премахнати са граничните и митническите ограничения; съдебните закони на Княжеството влизат в сила в Източна Румелия, съдебните решения се постановяват в името на негово височество княза, а не на султана. Назначава избори в Южна България за депутати в 4-то обикновено Народно събрание. Руските агенти докладват: „Князът се стреми към популярност сред народа. На тържество за свети Методий, негово височество беше нееднократно предмет на овации от събралите се в София от всички краища на Княжеството и Източна Румелия делегати“. Князът взима участие в тържества, произнася речи, вдига патриотични тостове, собственоръчно раздава подаръци на ученици от гимназиите и народните училища, играе хоро с делегатите. „В настоящия момент той пътува из страната, за да се укрепи сред народа…  Пристигналият вчера от Харманли в София брат на княза се “изпуснал” пред наши офицери: на княза било известно за готвящото се движение; има основание да подозираме, че революцията е извършена с негово и на Каравелов знание“.

При преговорите с Портата, княз Александър поставя и отстоява искания за единство на армията в двете части на България като заявява: “На мен ми е все едно дали ще нося звание каймакамин или друго, но не мога да допусна щото офицерите от армията в една от частите на България да се назначават и повишават в ранг от султана”. Александър I Български проявява гордост и характер на независим владетел с коментара си относно желанието на Портата да участва в българо-сръбските преговори за мир, като заявява на Маджид паша, че назначаването на делегат на Турция отпада от само себе си, защото „Портата не намери за необходимо да вземе каквото и да е участие във войната, обявена непосредствено на княза“. Празникът за Освобождението на България 19 февруари съвпада с подписването на мирния договор в Букурещ между България и Сърбия. „Че това съвпадение не е било случайно, докладва руският агент, стана очевидно, когато събралите се в определения час в събора граждани, офицери и управляващи, бяха принудени в продължение на повече от час да чакат пристигането на княз Александър, който очаква в това време известие за подписания сръбско-български мирен договор. Сърбите за нищо не биха се съгласили да подпишат, ако знаеха какво значение за българите има денят“ Трети март.

На 2 април 1886 г. князът, в присъствието на чуждестранните представители, тържествено открива извънредната сесия на Народното събрание и заявява, че Съединението на България е свършен факт. Доказателство е участието в парламента  на представители на целия български народ от двете страни на Балкана.

В заключение предоставям извадка от секретно донесение на временно управляващия руското посолство Богданов до външния министър Гирс: изповед на княз Александър за отношенията с Русия.[2]. По нареждане на Петербург, руският дипломат се среща на 13.03.1886 г. с княз Александър, за да му съобщи виждането на Русия относно назначаването на княза за генерал губернатор на Източна Румелия.

“Аз бях принуден, заявява княз Александър, да взема в свои ръце знамето на Съединението, независимо от това, че аз не исках това, и ето, на с нищо не виновната България по най-недостоен начин насъскват /няма защо да назовавам кой именно – това е добре известно на всички/ Сърбия. Аз спасих България от заплашващата я опасност, отблъсквайки сърбите, тогава Австрия разкрива картите, взима Сърбия под своя закрила и със заплаха ни кара да се съгласим с примирие. Победената Сърбия, от своя страна, чувствайки зад себе си такава силна опора и поощрявана от своята покровителка, предявява немислими искания при воденето на преговорите за примирие и мир, а победилата България, беззащитна против обявилата й война велика държава, е принудена да се съгласи на срамно примирие и на още по-срамен мир. Подписаният в Букурещ мир е не само позорен за България, но е и недостойно дело на Европа. (Извинете ме, аз говоря от позицията на войник: l’Europe a agi d’ume maniere indigne envers nous)“.

П. Богданов продължава: „Вземайки в свои ръце делото на Съединението, той постъпва така защото иска да изпълни завета на О,Боже починалия император. Когато Господарят го изпраща в България, Той казва: “Каквото Аз и Русия направихме за България, то Европа го разруши; теб Аз избрах за княз на България именно затова, ти да бъдеш оръдието, чрез което, независимо от козните на враговете на Русия и България, да възтържествува справедливото дело”. След това, представяйки княза на българската делегация, Негово Величество й казва, че го предава в ръцете на българите, които моли да обичат избрания от Императора техен княз като залог на щастието и благоденствието на бъдеща обединена България.

Не би могъл той, князът, свято пазещ в сърцето си този завет, да се откаже от делото, което макар и несвоевременно, но вече било започнато и той е бил напълно убеден, че ще бъде подкрепено от Русия.

Обвиняват го в това, че той в този случай е послушал английските съвети и подстрекателства, дадени му от враждебни на Русия виждания по време на пребиваването му в Англия на сватбата на брат му, но това е несправедливо, тъй като той даже не е имал случай да говори с лорд Солсбъри.

Неговата изключителна грижа има за цел добруването на България, затова, ако той е вреден за нея, той е готов да се оттегли. Той ни най-малко не се държи за своя престол като за положение, без което не може да съществува, тъй като той е имал и има независимо положение в своя дом. Но той не иска да се оттегли опозорен. Нека Русия или българите, единствените, които могат да го отстранят от България, му кажат за какво искат да го отстранят, макар това да бъде само затова, че той просто не се харесва на Русия, в лоши отношения с която България не може да съществува, и той е готов да се подчини на своята съдба. И ако той замине, то ще замине с дълбокото убеждение на нещастен човек, но неговата съвест ще бъде спокойна, тъй като той остава със съзнанието, че, приемайки България от ръцете на ЧОВЕКА, когото той обича и уважава повече от всичко на света, повече от своя роден баща, е работил изключително за интересите на дадената му страна, която за цял живот ще му остане скъпа, където и да се намира, той винаги ще следи с най-жив интерес и участие в съдбата на България. (Срещу подчертаните думи Александър ІІІ поставя отвесна червена черта и три удивителни знака).

Негово височество след това горчиво се жалва и говори, че не заслужава това унижение, на което той е бил подложен в Русия. Той горчиво е плакал, когато до него стига дълбоко покрусилата го новина за изключването му без съд от руската армия. И с това не са се ограничават. Той знае, че в батальона, в който е зачислен от покойния Господар, в редовете на който той се е сражавал по време на миналата война наравно с обикновените войници и който затова е бил за него по-скъп от всичко на света, бил събран на площада, с бой на барабани е било обявено за неговото отчисляване и офицерите веднага са свалили вензелите на негово височество от своите пагони. Такъв позор и унижение той не ще забрави през целия си живот…

Преминавайки към съглашението с Турция, князът подчерта, че то не е против Русия, тъй като той не може да бъде против естествения защитник на България. Военната спогодба е била против Сърбия, за да й се даде да разбере, че за нея няма да бъде така лесно отново да нападне България, а също отчасти и против Австрия.

Изгодата и целта на това споразумение се заключава в това, че в случай на война между Турция и Гърция, каквато негово височество искрено желае, ако той с един полк само премине през Македония, то тя цялата би се вдигнала като един човек, за да се обедини с България.“

И след доброволната абдикация на княза, Русия, съгласувано с Германия, продължава да следи неговата дейност, за да не се допусне връщането му у нас. Но Александър I Български се завръща и остава завинаги в България: след смъртта му /умира на 36 години/, съгласно неговата воля, е погребан в центъра на София, в специално построен мавзолей-гробница.

[1] Автор на „България в руските секретни архиви“ в две части: първата „Руската империя и Съединението“, С.,2001 и втората – „Независимостта на България и Русия“, С.,2018.

[2] АВП РИ, Фонд  151, Политархив, опис 482, 1886 г., дело  №  1285,  л. 102 –  108.