Проф. Петър Куцаров: Отзвукът на Паисиевото дело в Еркеч

ОТЗВУКЪТ  НА  ДЕЛОТО  ПАИСИЕВО  В  ЕРКЕЧ

 Тече вторият месец на 2022 година,  която  таи в себе си много забележителни имена и дати. Ще отбележа само името, дало тласък на нашето Възраждане: навършват се и би трябвало да отбележим подобаващо три века от рождението на Паисий Хилендарски, 260 години от написването на „История Славяноболгарская“ и 60 години от канонизацията му за светец. Затова основателно върху корицата на традиционния православен календар за годината, издаден от Българската Патриаршия, е поставено изображение на Великия монах, дело на Иван Мърквичка.

Значението на делото Паисиево за Българското възраждане, за борбата срещу елинизма  и заякването на българщината и българския дух е неизмеримо, то намира място в редица исторически изследвания. Знаят се редица факти за преписването и разпространението на Паисиевата история и нейното въздействие за укрепването на българщината. Известна е заслугата на Софроний Врачански за преписването и разпространението на  „История Славяноболгарская“ . В случая нас ни интересува невъобразимо широкия отзвук, който намира делото Паисиево в Еркеч (Козичино, Бургаска област) и получените прекрасни резултати в обучението както на младите, така и на възрастните еркечани. Това е процес, който показва как еркечани от жители на селото се превръщат в граждани на несъществуващата тогава държава България. Благодарение на запаления от „История Славяноболгарская“ огън, еркечани достигат върха на борбата за своя черква, което ще рече борба за национална независимост. През средата и втората половина на 19 век, времето, когато над Месембрия, Анхиало и Созопол се възнасят идеите на “мегали идея”, то еркечани гордо издигат и развяват знамето на Свободния Български Дух.  Еркечани улавят пулса на времето и разбират, че посегателството на гръцката  патриаршия  към обучението и проповядването на български език е покушение на душевността на българския народ.

Все още няма документиран отговор на въпроса как в това будно древнобългарско село, скритото в скута на Балкана, попада препис на „История Славяноболгарская“ . Безспорна е ролята на Троянския манастир и неговите монаси в преписването, разпространението и, както е в случая с Еркеч, с изучаването и обучението на млади и стари от пратеника на Троянската света обител.

Но преди да раздипля разказа, ще се опитам да дам представа за обстановката през онези далечни години преди Освобождението на България от турско робство. Според устните разкази в селото имало дървена църква преди голямото преселване през периода 1828-1832 г. Съобщените от д-р Л. Милетич и неговия ученик Г. Георгиев данни и факти потвърждават направената констатация. Разпитаните стари хора също разказват, че преди последното, трето, опожаряване на селото през 1828 г., в Еркеч имало малка черква, където се помещава и училището. Поп Киро бил свещеник и учител. С увеличаване на населението и неговите духовни нужди, възниква необходимост от изграждане на голяма каменна черква, а покрай нея и устройване на училище. Развитието на скотовъдството  води до икономическото въздигане на еркечани. Те имат свой кмет, имат имот, но не могат да слушат проповед на български и да обучават децата си на родно четмо и писмо. А това е въпросът и смисълът на борбата на българите за своя църква, около който се формира българското национално-освободително движение.

Тук особено искам да подчертая нещо друго: църквите и училищата в България по време на Възраждането се появяват само благодарение на  инициативата, на материалната и морална подкрепа на българското население. Турската власт не само не съдейства, но в редица случаи пречи. Трябва да се знае и още нещо много важно: особена отрицателна роля за възпиране на този процес изиграва гръцката патриаршия и нейните представители по места – гръцките свещеници, проводници на гръцката политика. Тази политика намира израз в известната “мегали идея” и предвижда запазване на гръцкото духовно влияние не само в черноморските селища, но и над цялото население в южна България, Тракия  и Македония. Тази агресивна гръцка политика се запазва и след Освобождението. Мотивите на гръцките владици за гонение на българския език от църквите и училищата и горене на българските книги са посочени от свидетеля на тези тежки времена в българската национална история П.Р. Славейков. “Гръцките владици трябва всякак и всякъде, цитира той наставленията на гръцкия (вселенски) патриарх, да препятстват на разпространението на българските книги и да не допускат отварянето на български училища. Ако нейде поискат да си отварят училище, да им се предложи да си направят черква по-напред, ако се види, че не е възможно да се възпрепятства за отваряне на училище, тогава владиката да се погрижи той да се тури начело на работата, за да вземе училището в ръце и под негов надзор”

През 1845 г. с общите трудови и материални усилия на еркечани е построена съществуващата и днес църква. Тя е осветена на събора на селото Петковден и носи името на българската светица Света Петка. В основите на църквата са положени десетки хиляди яйца, с което се обяснява нейната устойчивост и до наши дни. За изграждането на църквата няколко еркечани са ходили чак в Стамбул, за да издействат разрешение за строежа. Тя е издигната в долния, ниския край на селото, за да не се вижда при влизане в селото и да не “бие на очи”. /Следва да подчертая, че еркечката църква е единствена построена през Възраждането черква в Поморийска община. А този факт иде да подскаже на ръководството на общината необходимостта от полагане на съответни грижи за този културен обект и за вписването му в списъка на министерството на възрожденските културни паметници/.

Трудностите, които срещат инициаторите за отваряне на българска църква и училище, свързани с получаване на разрешение от официалните турски власти, продължават и при набавянето на църковни и учебни книги и църковна утвар. “Дядо Куцар, на баба Тудора мъжа, дет гу заклали турцитя, и вешь двама души ходили да купуват черковни книги чак във Филибе. Парите крили ух крачултя, воть хайдутлук гулям бил тугаз по пътиштата”- разказва през 1964 г. дядо Нейчо. Окуражили се еркечани от успеха и наличието на собствена българска църква и свое българско училище, укрепнала вярата им в бъдещето. Според казването на хората,  свещеник и учител в новопостроената черква “най-напред е бил поп Дойчо”. Но радостта на еркечани била непродължителна. Те били “наковладени” пред гръцкия владика във Въхело /Поморие/. И за свещеник, което означава и за учител, е изпратен  от Поморие поп Синесий. Той извършва църковните обреди на гръцки и иска да обучава младежите на четмо и писмо на елински език. Нещо повече. В изпълнение на предписанията на  гръцката патриаршия  в Цариград  да се преследва и изхвърля както българския език от църквите и училищата, така и да се унищожават всички български книги със светско и църковно съдържание, поп Синесий и владиката Василаки изгарят доставените с толкова труд в Еркеч книги. “Твоят дядо Куцар ми казваше, разказва дядо Хрусаф, че гръцкият Владика Василаки дошъл с коне и турски жандари, ограбили черковата, изгорили книгите – туй било наскоро подир направянето й”. Заради посочените деяния и сторените зулуми на църковното дело в Еркеч, жителите на селото си поговорили с поп Синесий по “еркечки”, а се носи приказка, че в допълнение към побоя от “неизвестни” лица имало и друго – той бил съблечен чисто гол и намазан с “еркечко миро” (смес от катран и човешки изпражнения). След тази случка поп Синесий е обявен за изчадие адово и сатана. Поради тази причина и желание за физическо оцеляване, той не пожелава да остане повече в Еркеч и напуска пределите на това „непокорно и диво паство“, което при това говорело на някакъв непознат нему език. Той даже с учудване разказвал, че не се намерил в това “загубено” село нито един човек, който да знае или да желае да разговаря на езика на древната елинска култура. Този Български Еркечки Великден добива широка гласност, достига до монасите в Троянския манастир. Той е описан от посочените вече автори в книгите им за еркечкия говор. За това неповторимо тържество на будния български дух на еркечани разказват с възторг разпитваните стари хора. За да бъде изстърган спомена от деянието на гръцките „църковни варвари“, църквата в Еркеч е осветена отново през 1848 година.

Гръцкият свещеник е изгонен, но пред еркечани се изправя въпросът: а сега накъде? Те разбират, че собствените им сили и знания са недостатъчни, за да отговорят на искането на времето. Така започва вторият етап на Еркечкия Великден – търсене на свой подготвен духовен пастир. И еркечани тръгват да си търсят свещеник и учител.  Можем с голяма доза вероятност да предположим, че известието за случката с гръцкия поп в Еркеч, за борбата  на еркечани за проповядване на български език да е намерила широко огласяване сред  църковните среди. Благодарение настойчивостта на еркечани и отзивчивостта на игумена на Троянски манастир, в селото пристига монах Паисий Габровски. Жителите на Еркеч са търсили и в негово лице намират своя истински духовен пастир. Така в църковната борба българщината окончателно взима връх десет години след освещаването на храма. Той идва от Троянския манастир, макар да е известен с прозвището Габровски. Но най-важното е, че с него в Еркеч пристига делото Паисиево: монах Паисий донася  препис на “История Славяноболгарская”, чете я пред малки и големи, пред мъже и жени. Даже през 1964 година, независимо че са изминали над сто години, старите хора с умиление и гордост повтаряха  неговите думи, превърнали се в девиз на еркечани: “Не се срами българино от рода си, коравият български юмрук и дух са ни запазили”. Дейността на монах Паисий е поредното доказателство за огромната роля на делото Паисиево. Неговата дейност подчертава ролята на Троянския манастир в духовното развитие на нашата страна и приноса на подготвените в тази света обител над 100 монаси, които разнасят духовност сред народа. Появата и над десетгодишния престой и работа сред жителите на село Еркеч на Паисий Габровски оказват неоценимо влияние за националното и духовно израстване на населението не само от  това  село, но и на целия регион, предвид факта, че от Еркеч са заселени над 60 села. Монах Паисий се грижи не само за духовното възпитание на еркечани. Той гледа  напред в бъдещото: изпраща на собствени разноски на обучение местния младеж Петко Дойнов, който след завършване на образованието си се завръща в Еркеч и в 1870 г. е ръкоположен за свещеник. Така Паисий Габровски престоява в Еркеч около 15 години, подготвя свой приемник и почвата за по-нататъшно развитие на българщината и чак тогава се оттегля в Троянския манастир. За дейността на монах Паисий Габровски и резултатите от неговата работа в Еркеч говори и следният факт. Когато представители на руската армия-освободителка пристигат в Еркеч в търсене на помощници в различни области на младата българска държава и е проведен изпит за грамотност, то всички двадесетина младежи издържат изпита, а моят дядо Куцар е назначен за командир на отделение.

И още факти за резултатите от дейността на монах Паисий габровски. Петър Липчев-Питанакь (у неговите родители е живял еркечкият Паисий Хилендарски), благодарение на получените знания и продълженото образование в България и чужбина, след Освобождението става главен учител отначало в Поморие, където гръцкият владика го намразва и за да му „скършат хатъра“  преместват Питанакь в Айтос. Там възпитаникът на Еркеч пак заема длъжността главен учител и остава такъв да края на дните си. “Мене той, Питанакь, разказва дядо Хрусаф, ме учи. Сетня го повикаха у Въхело. Той взе много ученици и ги заведе там да се учат, но владиката го намразва, защото му съ подиграл”. С него, с Питанакь се среща проф. Л. Милетич в Айтос и основно от него черпи сведения за Еркеч и еркечани, за да направи известен на науката еркечкият говор.

Еркечани помнят и тачат делото не само на Паисий Габровски, но и на Петър Липчев. Когато последният е несправедливо обвинен, трима еркечани, членове на училищното настоятелство Димитър Дойчев, Георгу Дойнов и Куцар Нейчов Куцаров изпращат дописка в защита на учителя Петър Липчев. Публикацията е  във вестник „Славянин“, брой 150, 06.09.1886 г, Рущук. В отговор на клевета по адрес на Петър Липчев, поместена от анонимен дописник от Месембрия в предишния брой на изданието, авторите на опровержението подчертават: „Като извикваме публично, че това е лъжа и клевета, с които скритий ви дописник иска да гони задни мисли и цели, препоръчваме на последний окаяник, ако иска да измие тия качества „лъжец и клеветник“, с които го наричаме ний, то той нека се води по доброто поведение на учителя г. П. Липчевъ“. В материала се отбелязва, че всички еркечани са били честити да се сдобият с такъв достоен за похвала и уважение учител, чийто пример и поведение се знаят не само в Еркеч, но и в цялата околия.

На монах Паисий Габровски би следвало паметник да се издигне в село Еркеч. Впрочем той е обезсмъртил името си с кръстените от него многобройни паисковци. И днес родът паисковци и името Паис, Паиско, Паиса, Паиска се срещат често в Еркеч и образуваните от него села.

Авторът положи много усилия, за да проучи по-нататъшната съдба на този голям български родолюбец, но уви, всички опити останаха пусти – архивите на светата обител в Троян са изгорели по време на пожар.

И още нещо, което е пряк резултат от отзвука на делото Паисиево в Еркеч, бих желал да подчертая. Това е посещението на Апостола на свободата в Еркеч. По всяка вероятност Васил Левски е научил за родолюбието на еркечани от Паисий Габровски, който след приключване на мисията си през 1869 година се завръща пак в същия манастир. А и на децата са известни ролята и мястото на тази света обител в живота и апостолската дейност на Васил Иванов Кунчев в България. Нима е възможно Паисий Габровски да “живее” под един покрив с Васил Левски и да не му разкаже за ученолюбивите и родолюбиви българи от това древно българско село. Нима е възможно този родолюбец, отдал сили и средства за възраждане на Еркеч, така бързо да забрави своите боголюбиви во Христа чада. Още повече че събитията, свързани с Еркечкия Великден бързо се разнасят и предават от човек на човек. При това сам Апостолът на свободата е търсел всевъзможни начини за разширяване на дейността на Българския таен революционен комитет. А Еркеч се прочува със своята непокорност, със свободолюбието на еркечани и неподчинението им на турската официална власт. Еркеч  притежава всички обективни предпоставки, които Апостолът на свободата съзира и използва възможностите на еркечани за свободолюбивото дело.

В историята на национално-освободителната борба, а също и в борбата за църковна независимост не е важно какво място заема определено селище или личност. Важното е това селище или личност да имат собствено място.  Такова свое самобитно, неповторимо, само тяхно си място заемат както Еркеч, така и Еркечкият Български Великден. Защото делата на еркечани и тяхната борба за вероизповедание и обучение на български език са вплетени в дълбоките корени на националната борба за запазване и пребъдване във вековете на българщината.

Проф. Петър Куцаров,

доктор на историческите науки

1. Д-р Л .Милетич. Старото българско население в Североизточна България, С.,1902 г.; Д-р Л. Милетич. Das Ostbulgarische, Виена, Академия, 1889 г.; Д-р Л. Милетич. Източните български говори,  СБНУ, кн. ХХІ, 1901 г.; Д-р Л. Милетич. Най-нови изследвания по етнографията на гагаузите, ПСп, кн. 66, С.,1965.
2. Г. Георгиев. Еркèчаните и техния говор. Известия на семинара по славянска филология, кн. ІІ, 1907 г., с. 133-200
3. Петко Р. Славейков. Избрани творби. С., 1981, стр.129.