Проф. Петър Куцаров: Робство-съжителство-владичество-присъствие или „научно” дърдорене

Пак е актуална темата за турското робство. Съвременните хаджипейчовци измислят термини, за да затрият исторически сложило се понятие и да докажат: турско робство е нямало, българите поканили турците да живеят съвместно и това е турско културно присъствие в българските земи. Даже се обвиняват националните ни герои, че неточно използват думата робство. Защо е това постоянно връщане към миналото и кому то е изгодно? Докога общественото внимание ще се отвлича от актуалните нерадостни проблеми?
А хората, в чиито души са живи спомените на предците, определят писанията по темата като дърдорене. Нашите деди, съвременници на онези тежки години, добре знаят положението си. Найден Геров обяснява робството като „нямане свобода, робуване, неволи”. Това определение се потвърждава от разказите на възрастни хора от село Еркеч /Козичино, област Бургас/, записани през 1963-1964 г. Хората са притеснявани от турските зулуми, обири, кражби и убийства. Турските безчинства са причина за преселвания: известният праотец по майчина линия на Георги Раковски Ради Мамарецът, роден и живял през първата половина на ХVІІ век в Еркеч, се преселва в Котел.
Турците нападат селото, ограбват покъщнината, отвличат жени и деца, а мъжете подлагат на сеч. Баба Мария Петрова Василева, родена в 1880 г., разказва: “Гато доходят пустите турци, селто се пръскало и сетне пак се сбирали. Додат, карат жентя да им пекат зелници и гонят и убиват мъжтя. Гато уловят някой в къра, вземат му цървултя и навойтя и го остават цял ден да ходи бос. Пусти турци като дошли, взели Патронювтя биволи и колата, ачи им натоварили багажа, на баба Митя всичкия багаж – нямала дрехи да си завие децата. А че сетня се сбрали жентя от цялата махала и им направили един голям хател /юрган/ да се завиват”. А баба Йова Златинова допълва: “Майкини били момичета, турците ги подгонили и тий избягали и са скрили къмто Хамбартя. Пък една непразна жена не можела да бяга, на Коюв Дойча жена била. Стигнали жената, разпрали корема й и извадили дятито. У тейкови пари търсели. И вот нема како да дадат, турцитя турили на Желяхчито на главата гореща перуз и то умряло”. Всички възрастни хора си спомнят за убийството на мъжа на баба Рада Емшурювца. “Нейча го убили до Лапашката ряка. Лицето му било нарязано, пък ръцетя на парчета били, дето стискал ножовтя им да се варди”. А баба Рада Василева Тодорова уточнява: “Емширто Нейчо учишел за дърва в Лапашката ряка и турцитя го заклали. Гато минеш моста, че оттак го заклали, развили му вървитя и му взели навойтя”. Моята майка Тяна разказва, как нейния дядо е пресрещнат от турците край местността Три кладенеца. Те му вземат ямурлука, цървулите и навоите, а това се случва през зимата и било много студено. Когато се прибра в селото, краката му замръзнали и той не ги усеща. Занасят го на Долната чешма, неговият баща го слага на коритото и му разтрива краката със студена вода докато пострадалият започва да си усеща краката.
Живи са спомените за събирането на десятъка. Стадата са укривани в далечни и непристъпни места. Петър Липчев разказва, че еркечани предприемат мерки, стигащи до убийства на събирачите на данъка. По-трудно е по време на жътва – всеки десети сноп е даван като данък. Това кара еркечани да използват хитрост – снопите, които оставят за себе си са “едри”, а за данък – “малки и дребни”. Турските бейове в региона безпокоят еркечани като ги карат да работят ангария. Младоженците от Еркеч са длъжни да работят едно-две лета на бея в Ахлий (Страцин). Еркечани са принуждавани от околните турски големци да участват в разправите им за определени местности. Такива разправии има между Хасан Гаваз, владетел на местността Кулята, Айваджишкия бей, завладял района на Дюлино и Карабейя, владетел на местността Карапитя. Това принуждава еркечани да напуснат селото и се преместят в местностите Колибите и Синяза.
„За турско какво знам? Баба ми казваше, разказва баба Велика Илиева, баща й дядо Колю бил кмет в Еркèч, а дядо Яню е негов зет. Той се борел с турците и имал другар Лечо. Него, Леча, го улавят турците и му тургат веригите. Лечо попитал едно турче де го карат. Турчето рекло че го карат на чуката и жив ще го набиват на кол. Тогава Лечо му рекъл: щом е тъй, извадил звонкови от джоба си, дал му ги с молба когато наближат мястото да му отвържи веригите, „аз ще търтя, пък ти гръмни и ме убий, да не се мъча жив”. Както му казал, то тъй направило. Отвързало му веригите, той търтил и то, турчето, го гръмнало. И той не бил още починал и те, инат турци, го влекли и го набили на кол. Затова на туй място му викат Лечува чука. Дядо Колю, гато бил кмет в Еркеч, там ходели сегиз-тогиз турци да отбират и вземат млади момичета. Еркечани вършели, отодят двя млади турчета при дяда Коля и му казват да им намери млади момичета от селто. Пък той си думал: ох, Боже, коя майка да разплача, кой баща да убият? Мислил и им рекъл: слушайте, виждате, ляб прибираме, вършем. Сега ще ви наготвят да се наядете, че довечера ще стане таз работа. Тъй и направили. Наяли се те и лягат там под някои круши и заспиват. И той казва: бягайте и викайте Янито. Хващат брадвите – бъхтят, хич не помръднали. Затрупали ги със слама и плява кул /около/ хармана. Овърхали, прибрали, чакат да мръкне, гато мръкнало хубаво, прибрали се сичките от хармантя, тогаз ги свързват на един кон ангьоз и – ух ямата край Дольник. Че тъй се избавили, пък и момите се отървали. Дойдоха, баба кай, на другия ден, прабраштат корита, заничат, праничат, търсят, ма не намерили никако”.
Освен убийствата на провинилите се злодеи, като форма на отмъщение се използва запалването на имоти на поробители. Преданието говори, че ”случайно” пламват и изгарят имотите на Хасан Гаваз в местността Кулята. Вечерта, преди пожара, всички мъже отсъстват “вот били по рапта ух касабата”. Турският големец е разорен и принуден да напусне землището на Еркеч. За подобни палежи се разказва и в лазарската песен “Запали Рада”. За да отмъсти за убийството на брат си, еркечанката Рада запалва ”Алибейови конаци и Сулбашови чухлици// че изгоряха Радо мо// техните бели кадъни// с по девет върви алтъни”. Заловената девойка, вярна на еркечкото чувство за красота, гордост и достойнство, поръчва на майка си: “Кога ма, мале, обесят,// кога дженлати отстъпят// пък ти, мале мо, пристъпи,// пъстри ми поли нареди,// кръстоват пелеш прикачи!// Да видят, мале, хората// каква е Рада хубава,// какви й пъстри полите”!
Не е отминато селото и при събирането на най-тежкия кръвен данък девширме – взимане на малки момчета. Петльов ден е тачен и до днес празник. Старите хора свързват този празник на момчето с насилственото събиране на деца. Смела еркечанка отказва да даде своето чедо на турците, които заплашват, че в противен случай ще го заколят. Тя заявява, че сама ще заколи синчето си, но не ще им го даде. През нощта скрива детето си извън селото, заклала в полунощ петел на прага на къщата и опръсква с кръвта му навред. Когато дошли повторно, турците останали стъписани пред постъпката на майката и повече не събирали деца от Еркеч. Този ден – втори февруари се празнува и до днес като ден за опазване живота на мъжката рожба, ден на мъжкото начало на рода древно български. Еркеч става трън в очите на турците – селото е разрушавано три пъти. Два пъти преди 1820 г. Трети път селото е опожарено по време на похода на Дибич Задбалкански през 1828-1830 г. Тези години са черен период в историята на Еркеч. Заради участието си на страната на русите, еркечаните, които не тръгват след руските войски, са подложени на поголовно клане. Оцелелите се крият из Балкана и само силата на обичта към бащиното огнище ги накарва да се завърнат в родното село, за да намерят оцелели само три къщи – всичко било изгорено и разсипано.
Жителите на Еркеч помнят потурчването през 1870 г., когато насила сменя вярата си потурнакът Павли Дойчев Сархошев, син на Дойчо и Мануша Сархошеви, които имали 11 деца: 6 момчета и 5 момичета. Осемдесет и четири годишната Мария Петрова Василева разказва: “Имах един вуйчо, те му викаха Павли потурнака. Той бил малък, пасял хцетя и турцитя го уловили и го направили техен хчяр. Сетня го накарали да се потурчи. Водили го ух Нисебар и му дали нови турски дрехи. И завардили в Бяла ряка трима българина – дядо Велико, дядо Куцар и още един и му рекли: “Ако си турчин, ще заколиш тез българи”. И той ги убил. Като дошли турците (за да вземат полагащото се на Павли имущество) и вуйчо батьо му ударил един шамар, пък турците като се пуснали, като почнали да го (по-големия брат на Павли) бият – та не могат да го отърват”. Останалите братя на Павли – Митьо, Пейко, Желю, Демир, Вълчо имат по пет-осем деца. Техни наследници живеят в Козичино, Порой, Козница, Дюлино, Гюльовца, Паницово, Поморие, Обзор. Потурнакът Павли има от първата си жена двама сина. След разтурването на село Лопачлар, той се жени повторно, установява се в Дъбник. Наследниците на Павли са известни като род потурови, живеят и работят в селата Дъбник, Габерово, Бата, Косовец, Руен. Част от тях се преселват в Турция. Правнук на Павли от село Бата разказва: “Много обичам вино, най-вече еркечката капина. Пък когато чуя гайда да свири, без да искам, ей тука, вътре, в сърцето ми, нещо започва от само себе си да играе”. Марко Лечев Демирев (от Сархошкия род) допълва: “Аз гато съм ходил по рапта към тез села, към Дъбник и Бата де, съм срещал мои далечни братовчеди”. В Поморие живее теле и фото оператор, клонка от Сархошкия род по майчина линия. Той записва разказа на своята леля и издирва наследници на Павли в речените по-горе села. Жив е още споменът, когато Павли, преоблечен в новите си турски дрехи, дошъл в Еркеч да си вземе “имота”. Той забрал всичките овце, пък неговата майка Мануша му думала: “Бря Павля, остави някоя ухца и за Вълча”. А ново изпеченият турчин изрекъл думите: “Вълчо-пърчо, билмям бабо, куюн мой!”
За неуспешен опит за потурчване се разказва в песента “Георге ле, сербез българин”. Живял в Синяза момъкът Георги. Хубав бил този Георги, който го погледне, очите му в него оставали. Когато минавал през селото, хубостта му като слънце греела и огрявала всички. Рядко Бог е дарявал с такава красота човеците и особено мъж. Дочува за Георги и Айваджишкия бей и праща хабер да го повикат. Когато Георги в Айваджик влиза, кадъните забравили за фереджетата и гледали Георги в захлас. Какво по-нататък е станало не съм чувал, разказва дядо Нейчо Камбуров, но в Синяза скоро пак се разнесъл гласът на Георги. Хем пеел, хем на кавал свирел. Уж бил Георги, но никой вече не го виждал, а само песента обикаляла селото, влизала в къщите, а с нея и слънцето. И дядо Нейчо запява: „Пашата дума на Георги:// Георге ле, сербез българин,// теб не ти, Георге, прилича// черно българско момиче.// Теб най ти, Георге, прилича// бяло хубаво ханъмче;// че ази искам, Георге ле,// на мене гюве да станеш://на висок чардак ще седиш,//елпезе тютюн ще пушиш,//жълти бройници ще броиш.// Георги на паша думаше: //Пашо льо, пашо, султанска,//аз имам, пашо, бе свини,// девет сюрии от свини// във Голишките балкани. //Ще карам да ги прекарам,// в Самбула да ги закарам, //там ще си свине изколя, //по кило месо изхарча, //млого пари ще взема//и тогаз на теб гюве ще стана. То песен синор няма”, завършва разказа си дядо Нейчо.
Еркечани разказват за страданията и храбростта на своите предци и пастрят паметта им, защото са достойни наследници на дедите си!

Проф. Петър Куцаров, д-р на историческите науки