„ИЗВОРЪТ на БЕЛОНОГАТА“ и „ГЕОРГЕ ЛЕ, СЕРБЕЗ БЪЛГАРИН“

Проф. Петър Куцаров,
доктор на историческите науки

 

Две поеми с  почти  еднакъв  сюжет

/и за дарбата на неизвестния еркечки поет/

 

Да, наистина става дума за поемата на Петко Рачов Славейков и за посочената в заглавието поема- еркечка народна песен. Известно е, че „Изворът на Белоногата“ също се изпълнява и като народна песен. Посоченото външно сходство подсказва целта на статията: да се разгледа общото между двете поетични творби, да се анализира онова, което генетично ги свързва, да се отговори на въпроса дали е възможно взаимно влияние при създаването им. А също така да се отбележат, макар и със закъснение, заслугите и се подчертае таланта на неизвестния еркечки поет.

Поемата на дядо Славейков е написана през далечната 1873 година, а на еркечката народна песен не се знае авторът и няма точна дата за сътворяването й. Веднага възниква въпросът дали „Изворът на Белоногата“ е могла да повлияе върху създаването на еркечката песен? Моето проучване показа, че не е възможно влияние между двете творби поради следните обстоятелства. В годините на турското робство, при недостатъчно развит периодичен печат и крехка училищна система, поемата на Петко Славейков не би могла да „пристигне“ в Еркеч преди Освобождението. А тя трябва не само да стигне до хората в селото, но и да бъде до такава степен достъпна за масово четене и препрочитане, за да навлезе толкова широко в съзнанието и душевността на еркечани, та въз основа на нейното съдържание, по неин образец, еркечкият певец да създаде „Георге ле, сербез българин“. А подобно масово навлизане на „Изворът на Белотогата“ е невъзможно поради преобладаващата тогава неграмотност. При това трябва да се има предвид и факта, че в Еркеч дори не се получава списание „Читалище“, в което най-напред е напечатана поемата на Славейков. Посочените съображения водят към заключението, че еркечката поема възниква по-рано във времето и независимо от произведението на Петко Славейков. В потвърждение на изложеното предположение са и следните факти. Първото записване на текста на еркечката поема съм направил от баба Рада Василева Тодорова, родена през 1876 година. Според нейните думи и в отговор на въпроса от кого научава песента, тя отговаря „ъм ут мойта баба съм я заповнила ва“, тоест тя научава песента от баба си Рада, когато е на десетина годинки. С други думи, това се случва около 1886 година. Тогава поемата на Петко Славейков не се изучава в училищата, а училищната система в Източна Румелия прави първите си крачки: в Еркеч през 1880 година е построена нова сграда специално за Еркечкото училище, което отначало има само мъжко, а две години по-късно и женско отделение. Въз основа на изложеното може да се заключи, че талантливият еркечкия певец сътворява песента-поема без да е запознат с произведението на Петко Славейков. Поемата-песен „Георге ле, сербез българин“ предхожда по време на създаване „Изворът на Белоногата“.

Що се касае моето възприятие на двете поеми, то, безспорно, първо съм слушал още в детските си години изпълнението на еркечката песен. Това е песен, която се изпълнява най вече на „дълга маса“ на различни тържества: сватби, годежи, кръщенета и на веселби по друг повод. И винаги изпълнението на тази песен се слуша с притаен дъх. Когато певецът запява песента, всички разговори стихват. Присъстващите възприемат песента със затворени уста и „отворени“  уши, те като чели спират да дишат, за да се насладят на песента. И всички слушат смълчани, всеки унесен от някаква своя мисъл, предизвикана от песента. Такава е чудната песен! Такава е магнетичната поема! Тя винаги поражда дълбоки мисли, тя тревожи сърцето, буди смели и неутолими копнежи. Песента кара човек да се размечтае за нещо, което е било и което трябва да бъде, нещо голямо и важно за човека, което унася, увлича душата и мисълта. И само когато изпълнителят спира, за да си поеме дъх, се чуват въздишките на жените и одобренията на думите на Георги от мъжете. И краят на песента винаги е бил придружаван непременно с високо провикване и безпрекословно одобрение на поведението на красивия и курназ еркечанин Георги. Колкото пъти съм слушал изпълнението на песента от различни изпълнители – жени и мъже, то краят на песента винаги е бил съпровождан със сълзи в очите, с радостен плач и възторжени възгласи на одобрение, прерастващо във всеобщо възхищение. В такъв сублюмен момент, момент на въодушевление, момент на някакво необикновено сливане на човека с неговите въжделения и с природата, навярно имат отношение и други висши сили. /На това място може да си припомним преданията за талисмана на Еркеч/. Еркечани са вярвали, че тези сили не само наблюдават хората, но когато е нужно им помагат. И то помагат на онези, които са устремени и вървят напред, вдъхновени от своите идеи. И думите в такива моменти лягат на душата на човека, придобиват друг, много по-дълбок и особен смисъл. И се запомнят за цял живот. И цялото описано незабравимо преживяване дължим на таланта на еркечкия творец на песента. Затова, въпреки закъснението, нека изкажем благодарността на еркечани към него. Поклон! Дълбок поклон пред неизвестния създател на „Георге ле, сербез българин“.

Еркечките песни за мен винаги са свързани с дъха на окосеното сено, с дишането на свързаните в снопове ожънати класове, тоест, с труда и радостта при прибирането на реколтата. Да полегнеш върху сеното и да слушаш как еркечките песни летят в простора и радват хората! Първите песни за мен бяха песните на моята майка Тяна. И до днес не мога да забравя този топъл, скъп и мил майчин глас. Тя пееше вкъщи, когато предеше и шеташе, пееше в градината, когато засаждаше цветя и зеленчуци, пееше на нивата, когато жънеше и копаеше. Винаги и навсякъде пееше: и когато работи и когато почива. Гласът й беше немного висок и силен, но дълбок и мек, пълен с тъга и гордост, каквито бликат от повечето еркечки песни.

Така се случи, изглежда тъй е било писано, та емоционалното ми потопяване в безбродните дълбочини на песента-поема „Георге ле, сербез българин“ пак да бъде свързано с моята майка. Дожънвахме нива, намираща се близко до селото, на височинка, от която се „виждаше“ морето, изглеждащо в детските очи като нещо далечно, загадъчно и непознато. Свлякохме и струпахме последните снопи. И докато чакахме баща ми Жеко с каруцата да се върне от селото, за да се приберем със снопите, месечинката изгря. В здрачината сякаш започна да се „чува“ ясният трепетлив звън на чучура на Змейски кладенец. И на този фон самодиви и змейски духове пълзнаха навсякъде, където детското въображение можеше да си ги представи. В мъглявината на моето съзнание изплуваха думите и мелодията на песента за убития еркечанин и аз започнах ясно да виждам как турците „три пъти го холъм сваляли// дур му главата отрежат,// главата му се търкаля, //а пък езикя хортува“. И сякаш чувах последните думи на еркечанина, отправени към неговите невръстни дечица. И към цялата очертана емоционална картина се добавяше разказът за трагичната смърт на набития на кол Лечо и намиращата се наблизко могила Лечова чукичка.

Пожелавам на всеки да може да изживее подобни сублюмни мигове, когато тялото и душата на човека се сливат със заобикалящата го природа. И в този момент, когато „висшите сили“ ме бяха отвеяли нанякъде, се понесе, не, разля се и завладя цялата местност гласът на моята майка – тя пееше песента за Георги. Песента, която бях чувал и слушал и по-рано, този път ме порази като мълния: тя се лееше като „студна вода кладенчова“ и от думите на песента лъхаше мирис на „росна трева чеирюва“. Песента, по-скоро гласът на майка ми, се носеше на талази и обхващаше, обгръщаше и проникваше във всичко земно и небесно. Песента идваше издълбоко, минаваше стремително през сгъстилата се тишина, политаше далеч към Идилица и Прусиля, а после се извисяваше нависоко към надвесените над Змейски дол ярки и пламтящи звезди на ведрата юлска нощ. Любимият глас ту се връщаше притихнал, укротен, пълен с копнеж и страст, ту се понасяше отново с още по-голяма сила, преодоляващ всякакви прегради. Сякаш млечната нощ, величавият Балкан, полегналата нива и усмихнатата луна се бяха преобразили и слели в едно, за да заживеят нов живот, унесени и упоени от песента на една неука жена. Това бе песента за еркечкото момче, което се осмелява да прекърши хатъра на пашата, да спори с висш представител на турската власт. Това беше песента за красивия и смел момък Георги. И от тогава, от детските ми години, този образ на смелия еркечанин се е загнездил дълбоко в съзнанието ми. Може би оттогава започнах да се взирам в смисъла на думите, да вниквам в тяхното значение, да питам и разпитвам когато нещо не разбирам. Виждах като живо лицето на Георги, вярвах, че той е живял в нашата махала на Еркеч. Възхищавах се, гордеех се с обикновеното еркечко момче, осмелило се не само да разговаря, но и да поставя условия на турския паша. А за доводите на Георги да не говорим: бях възхитен от аргументите му и мислено си представях, че аз изричам смело в лицето на пашата думите на безстрашния еркечанин.

Слушах песента и наивно, по детски, сякаш виждах в далечината града на турския паша. И, може би заради отношението на пашата към еркечанина, Цариград за мен не беше дружелюбен. Още тогава подсъзнателно долавях, че Георги се различава от другите еркечани, той е не само красив и смел. Той говори с пашата като с равен, той е нещо много голямо. Такива мигове в живота на човека не се забравят! Те оставят своите незаличими белези в душата на човека, обвързват завинаги неговата памет с паметта на Еркеч. И такива мигове не могат да се опишат с думи и нарисуват на картина! През думите на поемата и поезията на цветовете на песента прозира суровото лице на еркечани. Песента така дълбоко се вряза в съзнанието ми, та не мога да я забравя до ден днешен. И моето възхищение нямаше край. В такива мигове човек усеща човека в себе си, усеща как израства и от еркечанин става българин. И в такива моменти всички еркечани могат да изрекат, с присъщото им достойнство, фразата, превърнала се в девиз на селото: Еркеч – това звучи гордо! Нека девизът да звучи, нека да ехти, за да бъде чут от всички! Да се повтори и потрети от ехото, за да се наслагва дълбоко в съзнанието и душите на хората! Подобно усещане и преживяване може да се сравни с възхищението ми от обясненията на моя дядо Куцар. В отговор на моите питания какво подтиква еркечани да си построят през далечната 1845 година нова каменна църква и да ходят в нея, той казваше: „там, в черкувта, усещаме, че и ний сми хора“.

Независимо от положените усилия, не можах да установя точно кога и по какви пътища поемата на Славейков „Изворът на Белоногата“ „пристига“ в Еркеч. Едва ли моят дядо Куцар, служейки няколко години в Източна Румелия, би успял да я прочете и заучи, въпреки че е бил много буден младеж. Защото тогава той е бил потопен във военната тематика и е имал други важни за времето задачи: да изучава и усвоява непознатото и ново за него военно дело. Малко вероятно е по-късно, като училищен настоятел, да е прочел поемата. А едва ли недостатъчно подготвените учители в Еркечкото мъжко и девическо училище са били любители на Славейковата поема. Най-вероятно за пръв път съм чул поемата от моите учители. Както и да е, но словата на дядо Славейков за Гергана и думите на везира са „пристигнали“ в  еркечкото училище и трайно се настаниха в моята душа. Много пъти съм чел и препрочитал „Изворът на Белоногата“, много пъти съм слушал и рецитирал поемата. И днес често наум или на глас рецитирам цялата или части от известната творба: „Видиш ли долу в полето,// дет се мержеят, чернеят// десетина дървя върбови?// Там било село Бисерча// в стари години, отколе,// там се родила, живяла// мамина мила Гергана“.

И неволно, с течение на времето, започнах да сравнявам поемата на Славейков с еркечката песен „Георге  ле, сербез българин“ /“Георги на паша думаше“/. Докато началото на Славейковата поема е леко, нежно, приказно и авторът постепенно ни води към диалога на Гергана с везира, то еркечката поема започва направо с диалога на Георги с пашата. Еркечката поема е строга и сурова, какъвто е животът на хората в селото. И веднага, след първите думи „Пашата дума на Георги“, любознателният читател е изправен пред редица въпроси, на които еркечкият певец не дава отговори. Кой е пашата? Откъде в Еркеч, където турчин не е стъпвал, се появява турският големец? И кой е този Георги, който разговаря с турския началник като с равен? Защо пашата го нарича сербез българин? Дали случайно и защо еркечанинът е назован на името на светеца Георги? И безспорната констатация: само в мислите на свободни и независими хора може да се роди съдържанието на поемата „Георге ле, сербез българин“ и образа на Георги – красив, смел, хубав, силен. Толкова красив и силен, та певецът го противопоставя на пашата, който пожелава Георги да му бъде зет. Да се смеси кръвта на турския род на пашата с кръвта на еркечанина и впоследствие да се роди красиво поколение. Пашата се грижи за бъдещето на своя род. Иска да има умни, красиви и физически здрави наследници. И това желание е присъщо на всеки човек, то е разбираемо. Остава въпросът: защо диалогът на висшия турски чиновник и на еркечанина е разговор на равни. Георги е богат с красота и висок морал, а пашата – с пари и власт. Ето такива необясними конструкции и сюжети в еркечкото народно творчество ме карат още повече да обичам Еркеч и неговите хора, създатели на еркечкия фолклор. И направената констатация не се отнася само до разглежданата поема, а за още много, много други еркечки песни: хороводни, коледарски, лазарски, на трапеза, на седянка и валянка. Еркечкият певец ги е сътворил ритмични, леки, напевни, запомнящи се, защото са преживени. И най-важното,- всички еркечки песни като чели извират от сърцето и душата на еркечани. И още нещо, което говори за таланта на създателя на еркечките песни. При тяхното създаване неизвестният еркечки автор използва почти всички литературни средства, присъщи на майсторите на словото като антитеза, сравнение, метафора, градация, олицетворение, епитети, алитерация, повторение, риторичен въпрос, ирония, редуване на ударени и неударени срички и други.

Винаги през годините ме е вълнувала загадъчната идея на еркечкия певец: защо решава да изправи пред пашата младият момък от Еркеч? Как е избран точно Георги и защо него посочва поетът? Може би за да отстоява и защитава своята вяра като Свети Георги? А може би, противопоставяйки Георги на пашата, авторът по такъв начин издига и подчертава още повече подвига на еркечкото момче. И най-важната идея на еркечкия певец: защо Георги е натоварен с предварително осъзната невъзможна мисия? /Само за миг си представете дали е възможно по онова време на турското робство българин да закара своите свине, девет сюрии от свине, в Стамбула града голяма, там да си свине изколи и пред най-известната в Одрин джамия да отвори магазин за свинско месо/. Това е загадката! Това е мечтаното, мистичното и приказното в еркечката поема! Еркечкият певец не ни казва, че висшите природни сили са определили Георги да бъде курбан в борбата на еркечани с турската власт! Бог определя кого да жертва – Гергана и Георги! Защо иначе ще надарява с такава неземна красота и ум тези две чада на България!? Може би за да събере в образа на Гергана и Георги всичко, което се е насъбрало през тежките години на робството в сърцата и душите на българите. И те да изкажат пред представителите на турската власт мислите на своите съселяни за ориенталските съблазни, предлагани от властта, за да си купува верни слуги. Може би със създаването на поемите се цели да се издигне още по-високо гордостта на българите, гордостта на еркечани и морално им превъзходство над поробителите. И трябва ясно да съзнаваме и отчитаме, че поемите също са допринесли и допринасят за издигане съзнанието на българите и предпазване им от грешни стъпки. И в това направление трябва да търсим, откриваме и въздигаме значението на песента, а също значението и заслугите на еркечката поема за духовното оцеляване на еркечкия род през вековете и съхраняването на еркечани до ден днешен.

Но нека за миг да излезем от далечните условия и си представим, че днес някой ни съблазнява не с ориенталските сладости на живота, а със съвременния начин на живот и с неговите видими и невидими изкушения. Та то и без изкушения и предложения, много български граждани напускат България и отиват основно на Запад в търсенето на по-добри условия за живот!

Еркечкият певец прави своя герой Георги задължителна жертва на събитията и срещата му с пашата е само първа стъпка към трагичната му гибел. Неговата жертва е предопределена, въпреки духовната и словесната победа на еркечанина. Той е толкова хубав, сербез, силен /курназ/, та го забелязват представителите на турската власт. Георги блести със своя ум и своята хубост, с прекрасното си пеене и майсторското свирене на кавал. Мелодията на неговия меден кавал гали душите на хората. Ето защо него, белязаният от Бога еркечанин, певецът избира да противопостави на всевластния паша. Двама представители на двата не равнопоставени народа: еркечанинът, представител на поробените, надарен с неземна красота, смелост, ум и талант и пашата, представител на поробителите, обладаващ неограничена власт. Предварително се знае, че словесната победа на Георги не означава победа в реалния живот. Представителят на турската власт, пашата, има в своя арсенал десетки други средства, за да надвие Георги. Но еркечкият създател на поемата поставя своите герои в условия на борба с думи и аргументи. Словесната победа на еркечанина е желана и лелеяна от хората, тя гали душата и милва сърцата на еркечани. Но на практика Георги е обречен. В това се крие вътрешният драматизъм на еркечката поема. Съдбата на Георги е сходна с тази на Рада от „Запали Рада, Радо мо“. Но докато в песента за Рада певецът посвещава разказва си на поведението на девойката преди обесването й, то в случая с Георги само се загатва за възможната му гибел. И на слушателя и читателя е оставено правото сам да дири изход от трагичния словесен двубой. Имено затова има продължение на песента. За съжаление, не намерих еркечки изпълнител, който не само да е чувал, но и да знае текста на продължението на песента. Затова пък успях да се срещна и запиша от дядо Нейчо Камбура легендата, която продължава словесния разказ как хората след срещата на Георги с пашата продължават да чуват неговата песен и гласа на неговия кавал, но него самият повече не виждат.

Георги изказва крайно противоположни на твърденията на пашата мисли и съждения. На еркечанина е ясно като бял ден, че повелите на живота са неумолими и че пътят към рая минава през всички кръгове на ада. Еркечани са изпитали на гърба си тревожните размирици и безчинствата на вилнеещите в региона турски разбойници, наречени крайове. Водейки словесна борба с пашата, еркечкият певец хвърля мост от тежкото минало и мрачното настояще към въображаема идеализирана мислена картина на бъдещето. Поемата е опит да се опише щастливото бъдеще на еркечани. Но как да се изобрази бъдещето, как да се нарисува пролетта, когато животът протича в мрачната зима на робството!? Нещо повече. Нека си припомним времето на създаването на еркечката песен. Това са години, когато турчинът е господар на живота на българите. Даже българин при среща с турчин не може да го заговори, камо ли да спори с него. Дори най-обикновеният турчин е всесилен господар на раята. А в нашия случай иде реч за везир и паша. Българинът християнин е презрян гяур, безмълвен роб, който трябва във всичко да се покорява на турчина. Така е било най-вече в равнината част на България, но не и в Балкана.

При слушането на песента и четенето на поемата по-нататък възниква въпросът защо еркечкият певец избира градовете Стамбул и Одрин? Защото не само в съзнанието на еркечани, но и в мислите на всички българи тогава столицата на империята Стамбул /Цариград/ е олицетворение на турската власт, седалище на султана. Нека припомня гордостта на везира със Стамбул, където той кани Гергана да живее. Там, в този град, се решават всички въпроси и даже съдбата на България /трима еркечани ходили чак в Цариград за разрешение да си построят църква/. Затова и Георги иска да уязви представителя на турската власт, да прекара през сърцето на империята, през Стамбула града голяма, своите „девет сюрии от свине“. На второ място по значение е Одрин, – исторически български град, там Калоян пленява Балдуин, там е подписан договор между Русия и Турция, касаещ България. И двата града са вплетени в българското минало. Затова Георги иска точно през тези градове да прекара свинете си, да отвори касапница и дюкян, за да продава по килограм свинско месо пред най-известната джамия. С този акт еркечкият поет иска да напомни за видимото и невидимо българско присъствие в посочените градове.

Да погледнем още веднъж завършека на еркечката поема. Той е толкова загадъчен, сякаш ни изправя пред нещо отвъдно, непознато, неопределено. Това непознато се отбелязва даже от изпълнителите на песента. Питал съм като ученик, а и по-късно при събиране и записване на еркечките песни, моята майка и другите изпълнители на песента: какво става по-нататък? Отговорът на баба Мария и на моята майка Тяна винаги се е свеждал до типичната еркечка констатация: „ам то песен синор няма“. Посоченият незавършен завършек на еркечката поема е свидетелство за поетичното майсторство на еркечкия поет. Той, като истински талантлив майстор на словото, не посочва рзвръзка на действието, а остава читателят да гадае. Именно този неопределен загадъчен край, край приказен и магичен, дава възможност за различни варианти на продължение и тълкувания, свързани с победата на юначния българин. В тях еркечанинът Георги продължава да свири, меденият глас на кавала му продължава да влиза в къщите на еркечани, но никой вече не вижда младежа. Подобен завършек на песента пак я доближава до поемата на Петко Славейков. Сянката на Гергана е вградена, Никола загадъчно изчезва: „чува се само цафарата му, тъмната, тъжно да свири и тътне, кога се вести Гергана там, на чешмата седнала, на месечинка да преде!“ Още с първите стихове на „Изворът на Белоногата“ Петко Славейков ни пренася и потапя в царството на неведомите сили. И в края на произведението пак отвсякъде ни обгръща мистичното и приказното. И в Еркеч никой повече не вижда Георги. Само неговата песен и гласът на кавала му продължават да се разнасят в селото и Синяза, по Бельнища и Равнината, по Дядови ниви и Вълчова келеме, по Турлата и Табите, из Гемиджийската и Тахталийската стока.

И в продължение на разсъжденията за близостта между двете поеми, ще привлека вниманието на читателите към още паралели и сходства между „Изворът на Белоногата“ и „Георге  ле, сербез българин“, за да се подчертае и още повече да се открои близостта между тях. Безспорно, най-доброто произведение на Петко Славейков е по-обемно, в поемата има завръзка, мистично начало и също такъв приказен завършек. Еркечката поема е по-кратка и тя отстъпва по ритмика пред поетичното майсторство на дядо Славейков. Но по тематика, главни действащи лица, по аргументи и сюжет двете поеми почти се препокриват. Гергана и Георги са най-добрите чада на своите населени места както по душевна, така и по морална и физическа сила и красота. Те са представители на покорените българи, на раята, но те не са покорни роби. Отговорите им са изпълнени с патриотизъм, с гордост от родната къща, от родната стряха, от родното село, от всичко родно, което ги заобикаля. Те се гордеят, че са родени в България от майка-българка. А майката е синоним на родината, на България.

И в двете поеми везирът и пашата олицетворяват всесилната власт на султана, но те стоят пред Гергана и Георги не като господари, а като участници в диалога. Те, везирът и пашата, показват не силата на властта, а изтъкват предимствата на живота в Стамбул за Гергана и на охолния живот за Георги, ако стане зет на пашата. Тяхната основна задача е да привлекат, да приласкаят, да прикоткат най-видните представители на двете села Бисерча и Еркеч. Защото щом като бъдат огънати най-високите дървета – най-видните българи, то работата на турската власт за привличане на останалите ще бъде улеснена.

И двамата представители на турската власт, везирът и пашата, не са победени, а запленени: везирът от чара на Гергана, пашата – от красотата и смелостта на Георги. В този смисъл образите на везира и пашата не се покриват с типичните образи на представители на турската власт. Те са сътворени от Славейков и еркечкия поет с цел да бъдат противопоставени на Гергана и Георги. И този елемент от сюжета също много сближава двете произведения.

Драмата в двете поеми произтича от сблъсъка на двата мирогледа за живота, от сблъсъка на морала на представителите на българите и турците, от наддумването на героите, от силата на техните аргументи. Главните герои на двете поеми, Гергана и Георги, везирът и пашата, поставят на карта, залагат своята истина, своето морално виждане за живота. В посоката на моите мисли ще припомня поговорката: Богат е не този, който има много, а онзи, който не иска повече. Гергана и Георги не искат нищо повече, те са напълно доволни от своето положение в живота, от това, което имат в момента. И авторите на двете поеми ни водят към заключението, че те са по-богати по душевност и по дух от турските представители, които финансово са много богати и искат още повече да увеличават своето богатство с привличането на младите и красиви българи. Гергана и Георги са истински апотеоз на българина. Еркечкият певец съгражда образа на Георги, за да заживее той сред еркечани и те да се гордеят с него. Воден от верен творчески поетичен инстинкт, неизвестният еркечки певец взима за своята поема образа на типичен селски момък, пастир, необременен от живота. Той се гордее, че е българин, обвързан е с вярност към своите родители, към своето село, към своята майка, която олицетворява България.

Аргументите на Георги и Гергана са изцяло почерпени от моралното възпитание на българите през Възраждането. Техните възражения се базират на морала на рода, опират се на православната вяра, на патриотичната гордост, на мъдростта на дедите. Сякаш някаква нравствена сила предвижда, предхожда и неутрализира предлаганите от пашата и везира ориенталски изкушения.

Гергана и Георги са много добри оратори. Къде ли тези чада български са се учили на ораторско майсторство? Никъде! Авторите на двете поеми не съобщават дали героите им са ходили въобще на училище. Те са самородни таланти. Тази констатация не касае пашата и везира, тъй като те, висшите представители на властта, са преминали през различни форми на обучение. Помагат им също административния опит и формалните житейски уроци.

От анализа на двете поеми може да се предположи, че преди създаването на „Изворът на Белоногата“ сред народа български са съществували и са изпълнявани редица български народни песни с подобна тематика. Еркечката поема „Георге ле, сербез българин“ е само една от тях. Тя подчертава гордостта и независимостта на българите. Славейков не само черпи сюжета от народното творчество, но той свързва темата за гордостта на българите, вграждането на сянката и тайнствените магически сили, които попречват на влюбените Гергана и Никола да бъдат щастливи в реалния живот. А еркечката поема е строга, кратка и сурова като живота на еркечани. Затова в допълнение към песента е създадена легенда за мистичния край на срещата на смелия еркечанин с пашата. Георги изчезва и мистериозно се чува неговият глас и кавал. Гергана се появява след смъртта си и, когато изгрее месечинката, присяда да преде до чешмата, в която е вградена нейната сянка.

За улеснение на читателите, прилагам два записа на два варианта на еркечката поема „Георге ле, сербез българин“. Произведението на Петко Славейков е известно и ако не се помни и знае, то може лесно да се намери, прочете и сравни с еркечката поема.

Следва текст на песента-поема, записан от Рада Василева Тодорова, родена в Еркеч през 1876 година. Независимо от заглавието „Георги на паша думаше“, взето от първите думи на песента, в Еркеч поемата е известна като „Георге ле, сербез българин“.

 

             ГЕОРГИ НА ПАША  ДУМАШЕ

 

Пашата Гьоргя думаше:

„Гледам те, Гьоргя, чудя съ!

На тебя, Гьоргя, ни мяза българско черно момиче.

Я хай да тъ тебе потурча: кадийско гюве да станиш,

бяло ханъмче да вземиш. На мисок чардак да седиш,

жълти броиници да нижиш, наргиле тютюн да пушиш“.

 

Гьорги паша слушаше и на паша думаше:

„Я слушай, пашо ефенди, ас ша съ пашо потурча,

кадийско гюве шъ станъ, бялу ханъмче шъ зема,

ако ми, пашо, разрешиш – имам сюрия ут свине,

сюрията да си пракарам прас Цариграда голяма,

прас Али Беюва чаршия, край ханъмското зверило.

И да ми, пашо, позволиш в Одрина града голяма

касапски дюкян да уторя прът Султан Селим джамия-

на свине месо да харча на турци и на евреи“.

 

Пашата Гьорги гледаше и си на Гьорги думаши:

„Как може това да стане – сюрия свине да мине

пръс Цариграда гуляма и прът Султан Селим джамия

касапски дюкян да утваряш?

 

Гьорги на паша думаши: „Я слушай, пашо ефенди!

Ами как можи това да бъди, като мен курнас българин

кадийско гюве да стани, бялу ханъмчи да земи,

ут вярата си да съ уткажи?“

 

Текст на песента-поема, записан от родената в село Козичино /Еркеч/ през 1951 година Елена Маркова Лечева. И двата записа на поемата са направени през 1963-1964 година.

 

ГЕОРГЕ ЛЕ, СЕРБЕЗ БЪЛГАРИН

 

Пашата дума на Георгя:

„Георгя ля, сербез българин,

теб не ти, Георгя, прилича

черно българско момиче.

Теб най ти, Георгя, прилича

бяло хубаво ханъмче.

Чи ази искам, Георге ля,

на мене гюве да станеш:

на висок чардак ще седиш,

елпезе тютюн ще пушиш,

жълти бройници ще броиш“.

 

Георги на паша думаше:

аз имам, пашо, бе свини,

девет сюрии от свини

във Голишките балкани.

Ще карам да ги прекарам,

в Турция да ги закарам.

Там ще си свини изколя,

по кило месо изхарча,

млого пари ще взема

и тогаз на теб гюве ще стана“.

 

Пашата дума на Георгя:

„Георгя ля, сербез българин,

де се е чуло и видяло

турчина свинско да взема,

турчина свинско да яде?

 

Георги на паша думаши:

«Пашо льо, пашо, султанска,

де се е чуло и видяло

българин ханъма да води,

българин вяра да дава?“

 

Интересуващите се от динамиката на еркечкия фолклор могат да проследят как се променя словореда и някои думи в двата варианта на песента, които „звучат“ в устата на двете еркечанки, едната, Рада Василева Тодорова, родена в годината на Априлското въстание, и другата, Елена Маркова Лечева, родена в средата на 20 век. Разликата в годините е солидна – един човешки живот. Рада Тодорова се приближава към своите 90 години, а Елена Маркова още не е встъпила в пълнолетието си. Песента, както вече констатирахме, възниква преди Освобождението на България. Промените в развитието на езика на еркечани намират място и в двата варианта на поемата: видими са промените в изговора на отделни думи. Промени има и в думите на Георги къде ще закара своите девет сюрии от свине. В първия вариант има конкретика точно къде ще преминат свинете и пред коя джамия ще бъде отворена месарница, което сочи, че еркечкият певец е имал знания за географията и топонимията на турските градове. В по-късния вариант конкретиката е заменена с новото име на държавата Турция. Но основната мисъл на еркечкия певец, главното ударение остава. Основната идея на песента, главната мисъл на поемата се запазва и в двата варианта – това е съдържанието на разговора на представителя на господстващата тогава турска власт и на обикновения младеж от Еркеч. Диалогът е разговор между равни представители на двата етноса. Ако подходим към текста на поемата от дипломатическа гледна точка, то можем да констатираме, че „ръководителите на двете делегации са равнопоставени, те са седнали на една маса и разговорят без предварителни условия“. Всеки участник в беседата излага своите аргументи. Силата на всеки е в силата на аргументите, в силата на думите, в силата на изказа. И това е много важна констатация, това е архи важен елемент от сюжета. Върху тази теза, равнопоставеността, се гради целия сюжет на поемата. И по нея еркечката поема се препокрива с поемата на Петко Славейков „Изворът на Белоногата“ – Гергана също разговаря с везира като равна с него. Героинята на Славейков също излага своите аргументи защо предпочита да остане в своето родно село, при своите приказни цветя и отказва да отиде в любимия на везира шумен град Стамбул.

И до днес в паметта на еркечани е запазен споменът за този смел и красив момък Георги. Песента се пее и предава от уста на уста, от поколение на поколение, както се вижда от двата записа на двата варианта. Поемата възпитава и учи малки и големи, че еркечани са горди, свободолюбиви и родолюбиви, уверени в себе си хора, че тия качества им помагат да запазят през годините на турското робство своя език, своята вяра, своята любов към българщината, своята идентичност.

Пожелавам на всеки човек, посещаващ Еркеч, да има късмет да чуе изпълнението на „Георге ле, сербез българин“! А също така да има късмет да срещне и разговаря с по-възрастен еркечанин, който непременно да му разкаже преданието за Георги. И ако обича разходките в планината и свърне на изток по хайдушката пътека от Еркеч към Еминеборун, то на своя път непременно ще съзре Голямото и Малкото Еркечко градище. Там се намира и Синяза. Там, след Еркеч, в Синяза, живял момъкът Георги. Хубав бил този Георги: който го погледнел, очите му в него оставали. Когато минавал през селото, хубостта му като слънце греела, огрявала всички и, заслепени от нея, хората забравяли за мъките си. Като гледали Георги на душата им ставало по-светло, а на сърцето по-топло. А когато запявал и с кавал засвирвал, слънцето спирало своя ход, а птиците се събирали около него да слушат, пленени от мелодията. Вятърът стихвал, кошутите прикляквали с наострени уши, за да чуят песента. Даже водата сякаш замирала в своя ромон. А хората? Ех, хората, упоени от радостното видение, слушали мелодията и унесени от песента, виждали своето родно село Еркеч свободно, и всички те, празнично облечени, играят на хорòто и слушат медения кавал на Георги. И не само от моминските гърди спонтанно излизали сведени в едно възглас, шепот и въздишка. То не била хубост като хубост, то най била хубост невидяна, а песента нечувана. Старите хора разказват, че рядко Бог е надарявал с такава красота човеците и особено мъж.

Дочул за Георги и Айваджишкия бей и изпратил хабер да го повикат. Когато Георги в Айваджик влязъл, ханъмите забравили за фереджетата и гледали Георги в захлас и опиянение. Какво по-нататък е станало не се знае със сигурност, но в Еркеч скоро пак се разнесъл гласът на Георги. Хем пеел, хем на кавал свирел. Уж бил Георги, но никой вече не го виждал, а само песента обикаляла около селото, влизала в къщите и стопляла душите и сърцата на хората. Защото заедно с песента в къщите на еркечани влизало слънцето, влизали надеждата и вярата в бъдещето.

Приказен, митичен е завършъкът на поемата на дядо Славейков. Със същата такава или подобна мистика е съпроводен и завършекът на еркечката поема. Две поеми, създадени в отдалечени едно от друго населени места, едната от народен поет, а втората – от неизвестен народен еркечки певец. Само че, докато на поета Петко Славейков се отдават нужните и заслужени почест и признание, то името на еркечкия поет остава потънало в забрава. Фактът на създаването на двете поеми с почти препокриващ се сюжет е прекрасен пример за силата на патриотичното чувство на българите по време на турското робство. И ако не в реалния живот, то поне в измисления от авторите диалог с везира и пашата, представителите на българите Гергана и Георги демонстрират пълно морално превъзходство. И в това се крие  тяхното богатство. Създателите на двете поеми не крият любовта си към Георги и Гергана и надаряват своите любими герои с физическа и морална красота, с ораторско майсторство и с огромна любов към всичко българско: родно село, роден дом, родна майка. А това ще рече любов към България.

 

*                                  *                            *

Тази статия е мила и скъпа на сърцето, тъй като нейното съдържание касае моето детство. Нейната публикация може да се разглежда и като своеобразно отбелязване на 60-те години работа по темата Еркеч. /От 1963-64 година, та до наши дни/. Наред с основната си дейност като преподавател, дипломат и учен, през всичките тези години, където и да съм се намирал, в България или зад граница, съм работил за каузата Еркеч. Започнах с писането на дописки, статии, организиране на кръжок „Героично минало“ с децата от училището, издирване, събиране и публикуване на всичко написано за Еркеч, записване и събиране на еркечките песни и хорà, на легенди и предания, записване на разкази на стари хора от Еркеч и околните села, работа в български и задгранични архиви, описание на еркечката носия, на топонимията и топогрофията на еркечката мера. После естествено дойдоха като обобщение на стореното книгите: „Еркеч“, „Еркеч и еркечани“, „Притезки от вулята на Еркеч“, „Неразгаданият феномен Еркеч“.

В момента подготвям нова книга и планирам, ако съм жив и здрав, през 2025 година да я представя. Тя е с работно заглавие „Пътеките на Еркеч“. Това са пътеки исторически, пътеки до забележителни местности като Хемските порти, Валовете на Аспарух и Крум, Еркечкото градище, Гемиджийската стока, Сувала, Синяза, Ярамаская. Пътеките на дедите ни. Пътеките на преселилите се еркечани в Русия. Пътеките на нашите деди, създали и побългарили близо 60 села в Черноморска България. В първата глава ще бъдат включени разкази за посочените историческите пътеки, като разказите ще се придружават от историческа информация и факти за връзките на местностите с български управители, с исторически личности, свързани с Еркеч, а също легенди и предания за тях. Втората глава е посветена на географските пътеки за отдих и почивка, пътеки из широката еркечка мера и ще бъде придружена с описание и информация за истинските наименования на местностите и тяхната етимология, както и с интересни сведения за обектите. Ще бъдат посочени маршрути как да се стигне до определени села и местности. В третата глава на изданието, посветено на древнобългарското село Еркеч, ще бъдат включени както настоящата статия, така и поредицата от изследвания, които са публикувани след отпечатването и представянето на „Неразгаданият феномен Еркеч“.

Планираното издание ще бъде може би последната ми книга за Еркеч. И за да няма заявления на отделни лица, че не са могли да я купят, то очаквам някой да прояви инициатива с цел да се помогне на автора и да се изясни колко човека желаят да притежават „Пътеките на Еркеч“, за да бъде отпечатана книгата в необходимия тираж.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *