Проф. Петър Куцаров за еркечките песни и хора- живия архив на Еркеч

Темата за отдалечеността и близостта до душевния мир на човека е предмет на изследвания и дискусии както през древността и средните векове, така и в наше време. В тази връзка е уместно да припомня думите на Мартин Хайдегер, че приближаването към човека все още не означава близост към неговата душевност. Но и отдалечаването от неговия духовен мир все още не е далечина. Ако приложим споменатата теза към фолклора на Еркеч, то ще се се окаже, че с времето се отдалечаваме от еркечкото народно творчество. И това е естествено и вярно. Въпросът е за приближаването: дали когато знаем текста и пеем песните, без да вникваме в кодираните послания, се приближаваме към тяхната същност? А тези послания са достигнали до нас благодарение на еркечкия неписан закон нищо в песните да не се променя, за да може изпълнението им да донесе щастие на хората, за които се изпълняват: новородените, младоженците, лазарките, коледарите, играещите на хорото, пеещите на седянка и валянка, тоест за всички, които слушат, гледат и сякаш се прераждат, радвайки се на чародейната еркечка словесна, цветова и музикална хармония.  Благодарение на спазването на посочения неписан закон, песните на Еркеч успяват да съхранят своята оригиналност и продължават и до днес да бъдат живият актуален архив на селото.

В песните, в този устен еркечки вълшебен архив, намират място данни за историята на селото, в тях са кодирани разказите на нашите деди за тяхното минало, за духовния им живот и техните дела. Наша задача е да вникнем, разчетем и разкажем за оставените от създателите на еркечките песни и хорà завети. Когато казваме, че еркечани са продължители и преки наследници на древните българи, то това не са празни приказки или хвърлени на вятъра думи. Защо? Защото споменатото твърдение намира потвърждение в еркечкото творчество, в което все още е жив споменът за преминаването на аспаруховите българи през непреодолимата по онова време река Дунав и постоянното им установяване в земите на Балканския полуостров.

Възниква въпросът кога и по какъв повод в Еркеч, както и на всички други места, се създават песни? Най-лесното, обяснение е, че еркечани създават песни за всяко по-важно събитие, за всеки значим момент, а животът отсява сътвореното и за поколенията остават само отделни песенни постижения. Второто обяснение е по-близко до истината и то е свързано със стремежа на хората цял живот да бъдат щастливи. Те разбират, че пълното постигане на щастие в живота е невъзможно, при това животът е с предопределен край. Ето защо стремежът на еркечкия творец, както и на всеки човек, е да продължи да „живее“ и след смъртта си. Създаването на песни и хорà е способ да се остави следа както приживе, така и след като тялото на човека отиде в отвъдното. Защото записаното остава. Било то написано на камък, било то създадени художествени произведения като песни, хорà, приказки, предания или направена чешма, път, засадено дръвче, ашладисана круша, ябълка, дюля, лешник. И това мотивира еркечани да пеят. Чрез песента те не само изливат душата си, но така общуват с невидимия създател на всичко необяснимо, което ги заобикаля. Еркечани пеят и когато жънат и вършеят, и когато са на седянка и валянка, и когато работят в градината и на нивата, и когато почиват и се веселят. Денят започва и завършва с песен. Пък и песните на еркечани все от сърцето извират и са неделима част от битието и душевността на Еркеч.

Известно е също, че песни се създават по конкретен повод или значима случка в живота на хората. Свързани с конкретна тематика са еркечките песенни произведения: „Янкин брат Янки думаше“ /за влачената и убита от кон еркечанка Елена/; „Песен за Узуновмитьовите синове“ /затрупани от лавина младежи от посочената фамилия/; „Липчо, момък, Липчо“ /смел еркечанин, който не се бои от турците/; „Георге ле, сербез българин“ /еркечки сюжет, препокриващ се с този на „Извора на Белоногата“, при това главният герой не е девойка, а красив млад еркечанин. Тази еркечка поема заслужава отделно проучване и сравнение с произведението на Петко Славейков/; „Провикнал се е Васил Левски“ /обесването на Васил Иванов Кунчев/; „Посъбрали се, събрали бяловските крайове“ /“дяда Велика стрелили, Куцара жух уловили“/; вариантите на песента за отвлечената от река Двойница Велика Стоянова. С различни варианти на любовна тематика са „Бре блазя, Боже“, „Отсекли са, подсекли са“, „Йорго любя, Йорго“, „Върба има, Върба нема“ и редица други. Посочените теми на песните са свързани с конкретни и близки до живота на еркечани събития. В случая възниква основателният въпрос: как така река Дунав, която е на стотици километри от селото, става тема на еркечките песни? Отговорът може да бъде само един: това е отражение на незабравимия спомен за преминаването на дедите на еркечани през великата река и настаняването им в земите на днешна България. Събитието толкова силно се запечатва в съзнанието на еркечани, та напира да бъде излято в песенен разказ.

И задачата на моята статия е да се проучи въпроса как този исторически факт, преминаването на древните българи през Дунав, намира място в еркечките народни песни /лазарска и две хороводни/ и в еркечките хорà.

„Що ми се алее?“ е младежка песен, която се изпълнява от лазарките, когато вървят и пеят из улиците, готвейки се да посетят еркечките семейства. По такъв начин плътните като козе сирене гласове на лазарките не само изпълват улиците и цялото пространство на Еркеч, но и навлизат в къщите на еркечани. Думите на песента не само достигат до всеки човек, но напомнят на всички еркечани какво се алее отвъд бял Дунава. По такъв своеобразен начин  еркечани се докосват до еркечката празнична система, усещат вълшебната магия на песента и силата на традицията – нищо в песните да не се променя, даже когато не се разбира значението на думите. А ако се поспрем покрай лазарките и послушаме думите на песента, без да искаме ще се запитаме защо те възпяват Дунава и защо пеят за преминаването на нашите деди през великата река? Отговорът е даден от песента

 

ЩО МИ СЕ АЛЕЕ

 

Што ми съ ялеи, ялеи й бялеи,

ялеи й бялеи утвът бял Дунавъ?

Дъли е снежницъ или съ гуведъ,

или е снежницъ или съ лебяди?

 

То ку е снежницъ щеше дъ съ ступи,

пък ку съ гуведъ щяхъ дъ пръминат,

пък ку съ лебяди щяхъ дъ пръхръкнат.

То най билу, мале, царювъта вуйска.

Ядяха й пияха, стават дъ съ борят,

стават дъ съ борят, борят и съ бият.

 

Еркечкият певец използва трикратен въпрос, за да ни въведе в темата и разкаже как „царювата войска“ се подготвя да премине река Дунав и се установи в земите на България. Отговорът на въпроса също е трикратен и то във възходяша градация – снежницата ще се стопи, говедата ще преминат, а лебедите ще прехвръкнат. Някои варианти на песента съдържат продължение, в което се разказва за какво се бие войската на кхан Аспарух: за българско име и за българска слава. Предлагам да прочетем и изпеем на глас още веднъж песента. Ако вникнем в текста и направим фонетичен разбор на думите, ще се удивим от тяхната богата изразителност. Вниманието на читателя привлича най-вече бисерната дума снежница! Втъкаването в плата на песента на тази дума ни убеждава какъв извисен вкус към словесността проявява еркечкият певец: той търси, подбира и намира тази прекрасна дума снежница. Еркечкият певец не използва познатите „изхабени“ думи като пряспа, дълбок или натрупан сняг, а създава подходящата за случая нова дума снежница. Дума звучна, дума гальовна, дума жива, дума любвеобилна! Снежницата е дума нежна, тя е образувана от хиляди снежинки. Царската войска, воините на Аспарух Велики са многобройни и еркечкият певец ги сравнява със снежинки. И още нещо много важно: ако запеем песента и се заслушаме в талазите на мелодията, ще усетим мощното въздействие на съчетанието на широките гласни звуци и тяхното преливане един в друг. Ще усетим как тези звуци се разстилат като пъстроцветна пътека, как се разливат като придошла река, как запълват улиците на селото, навлизат в къщите и завладяват душите на хората. И в сърцата на еркечани нещо радостно и гордо затуптява. И те също запяват. И песента още по-мощно зазвучава и се разстила като звукова пелена над село Еркеч. И цялата еркечка мера също запява, за да възвести на всички, че настъпва магическият празник Лазари, който като магнит привлича към Еркеч пръснатите по света еркечани.

С особена почит в Еркеч се ползват ХОРОВОДНИТЕ ПЕСНИ, които в последните години остават на заден план, тъй като хорà /с изключение на лазарските/ почти не се играят. А хорòто не бива да бъде забравено! Точно обратното! За хорòто трябва да се разказва, трябва да се говори, да се пише и описва, трябва да се изучава, защото то изиграва изключително важна роля в живота на еркечани както за тяхното запазване като обособена древнобългарска група, така и за тяхното единение и физическо оцеляване. За него, за хорòто, се отнасят думите на Георги Георгиев, изследовател на Еркеч и автор на статията “Еркечани и техния говор“: “На мегдана, сред селото, се бяха събрали всички селяни/подчертано-П.К/. Децата и старите гледат и се радват, а младите играят оригинални хорà, съпроводени с богати песни”. Когато и да отидете в село Еркèч, отбелязват други автори, – през зимата по Колада и Бабинден или през пролетта по Лазари и Великден, вие ще видите как на хорището извива и лъкатуши еркèчкото хорò, пъстро и богато като чудните момински шевици. Хорòто в Еркèч се играе и съществува откак съществува селото. Богатството на багрите и прекрасната естетика в облеклото на играещите, драматизмът на мелодиите и магическата песенна тематика винаги са правили хорòто привлекателно. В Еркèч то е на почит и уважение. Обърнете внимание на подчертаните по-горе думи, че всички еркечани са на хорòто. Това е също стара еркечка повеля: когато се знае, че ще има хорò, всяка друга работа се оставя настрана или се избързва с нейното завършване, за да могат всички да отидат на хорището – мястото, където се играе хорòто. За ролята и мястото на хорòто в живота на еркèчани говори фактът, че независимо от местенето на селото, то винаги, преди определяне на мястото за заселване, се избира най-напред подходящо място за хорището. Открай време някаква неписана житейска архитектурна наука забранява да се строят каквито и да са постройки на хорището. Там, на хорището, песните, игрите и преданията придобиват особено магическо звучение. По време на хорòто се установява пълна хармония между играещите, настъпва невидимо единение между човека и Космоса! За постигането на посочените хармония и единение спомагат както самото магнетично място, така и скритата енергия на изпълняваните песни. Определена магическа роля играят кръгът и кръговратът на живота,- символи на безкрайността и на вечността. Нека за момент се замислим върху темата какво предопределя магията в битието на нашите деди! Нека си представим средата, която ги заобикаля и в която се раждат, живеят, работят и мислят еркечани. Ето какво най-често те наблюдават и констатират. Кръгло е слънцето и другите светила небесни също са кръгли – кръгло е и хорòто! Кръгло е хорището – кръгло е и небето над него! Кръгъл е харманът – кръгъл е и хоризонтът! Кръгъл е хромелът – кръгла е и питката! Кръгъл е чувенят – кръгъл е и хлябът! Кръгли са дървата за огрев – кръгла е и кацата! Кръгли са гърнетата и паниците за хранене! Кръгли са и редица шевици, бродерии и плетеници еркèчки! Всичко това още веднъж напомня за невидимата магическа връзка на човека с Космоса, връзка между земното и небесното – вечни въпроси, с които се сблъскват и на които дават свой отговор еркèчани. И отговорът е такъв, та оставя завинаги отпечатък върху битието и съзнанието на хората. За да проумеем кръговрата на живота, нека си припомним словата на кхан Омуртаг: Човек и добре да живее умира и друг се ражда… Не ви ли се струва, че тези слова сякаш не са писани от Строителя на България, а са породени от самия еркечки  кръговрат на живота.

Хорòто, наред с всичко друго, е място за проверка и практически изпит доколко подрастващите са усвоили неизмеримото богатство от песни, танци и хорà, наследени от майки, бащи и деди. Хорòто е огнище на българщината, то е ковачница на будния български дух, школа за морално и музикално възпитание и въздействие на оригиналните и неповторими еркèчки песни.

Тук следва да напомня, че еркечката празнична система включва хороводните песни като неотделима част от еркечкото битие, тъй като хорò се играе всеки празничен ден през годината. И особено през зимата, когато няма работа на полето и празниците са много, а празник означава хорò. Хорòто е място не само за танци и срещи, по време на които възникват първите любовни трепети. То изпълнява ролята на баловете в Западна Европа. На хорòто се отива не само да те видят, но и ти да видиш своя избраник. Не само да го видиш, но и да се хванеш    /да се уловиш / до него, за да играеш на хорòто. Да си в близост до своя любим, да усетиш неговото тяло. В тази връзка е удачно да припомня еркечкото провикване на хорò: „дръж ма, Радо, за голия джоб“. Еркечани и хòрата с еркечки корени разбират какво означава това провикване. На хорòто отиват и старите, за да си припомнят младостта, да погледат и оценят избраниците на своите чада. Някои от названията на хорàта напомнят за прабългарското у еркèчани. Такъв танц е “Конската”, посветен на конете, верни бойни другари на нашите деди. Друг характерен белег на еркèчките хорà е, че една част от тях са свързани с определена професия, каквато за еркечани е овцевъдството. Така “Овчата” е танц на овчарите, “Чакмака” – на железарите и ковачите, “Заешката” – на ловджиите, “Калгамачката” – от името на клонирано от Еркеч село. Има и хорá като “Дядовата Радюва” и “Картала”, които се играят от определена група, например от по-възрастни, когато те са “в настроение” да гледат и въздишат по младите булки. Еркечани играят и на преклонна възраст. /Не мога да забравя еркечанина, който на стари години трудно се движаше, но завладян от магията на танца, той се провикваше “на тоз крак най май яд” и играеше на място/. Има хорà само за младежи каквито са “Пайдушко ляво” и “Пайдушко дясно”. Различните хорà, не по-малко от двадесет, се знаят и играят както от момите и момците, така и от децата над 10 годишна възраст. С този факт се обяснява донякъде защо еркèчани, при необходимост от създаване на трупа за участие в национален преглед на художествената самодейност, се организират за броени дни и заемат традиционно първо място както по автентичност на танците и песните, така и по тяхното оригинално изпълнение. На хорòто песните винаги се придружават от свирнята на кавала и гайдата. Другите инструменти не намират място в еркèчката празнична система.

И забележете: на хорòто и хорището, на това място за възпитание, на това място за масово патриотично обучение се изпълняват не какви да са песни, а такива, свързани с историята, с героичното минало на българската държава и нация. Тук следва да си припомним всички хороводни еркечки песни. Хорòто задължително се съпровожда от песенно изпълнение на играещите, тъй като го захващат с песни първите събрали се девойки. Постепенно прииждат още моми и ергени и песните все по-плътно се стелят над цялото село. И накрая се включват гайдата или кавалът, които съпровождат песните. Затова еркечките хороводни песни са на особена почит. Представете си как децата играят зад своите каки и батковци и от малки слушат, научават и изпълняват прекрасните еркечки народни песни и хорà.

Нека разгледаме характерната хороводна еркечка песен, в която се разказва как Радка „разговаря“ с река Дунав. От съдържанието на песента научаваме, че еркечани са не само овчари, стадари, свинари, гледачи на добитък, земеделци, ловджии. Те имат и професии като гемиджии /лодкари/ и рибари. Сюжетът е наситен с лиризъм. Еркечанката седи край далечната река Дунав, сякаш това не е далечната, а близката Селска река, която тече покрай Еркеч. И се обръща към реката като към родна сестра, за да я попита за своя любим. Удивителното в случая е метафоричното общуване на еркечанката Радка с река Дунав. Песента така се нарича:

РАДКА КРАЙ ДУНАВ СЕДЕШЕ

Раткъ кръй Дунаф съдяши

бялу си лице мияши

и нъ Дунавъ думъши:

“Дунаве, бели Дунаве,

ти кату течеш далеку,

праз девят земи надалек,

не видя ли Стуян дъ мине?”

Дунавъ думъ ни думъ,

ала нъ Раткъ продумъ:

“Видях гу, Ратке, видях гу

х пундялник рану сутринтъ.

Дор три гимии минахъ.

Първътъ Стуян каръши,

със меднъ свиркъ свиряши.

Свиркъ му свири, говори:

Ратке ле, забрави ли мъ?

Ас шъ тъ Ратке, забравя

куга Дунавъ присъхни,

урачи дъ гу изурът;

на мясту лози дъ съдят;

лозиту грозди дъ стани;

гроздиту – вину червену;

дъ пия дъ съ напия

чак тугас шъ тъ забравя!”

 

На пръв поглед, или както казват еркечани, “бие на очи“ епическото сравнение и въпросът кога Стоян ще забрави своята любима – когато Дунав пресъхне, орачи коритото на реката да изорат, в него да засеят лозе, лозето грозде да даде, гроздето – вино червено. Това сравнение показва не само огромната любов и вярност на Стоян към Радка и на Радка към Стоян. Силата на любовта на младите се сравнява с невероятната възможност Дунав да пресъхне. Прави впечатление умението на еркечкия певец да ни убеждава в достоверността на събитието като уверено ни съобщава точно и конкретно кога е станала случката: в понеделник рано сутринта. Освен това, нека обърнем внимание на епитета „медна“. Свирката на Стоян не е направена от мед /бакър/, а гласът й звучи медно, затова тя е медна. Подобни епитети се използват и в личното творчество.

Сюжетът и на други еркечки песни също е свързан с река Дунав. В “Дафинка платно белила“ се разказва как еркечанката бели платна на брега на великата река, когато „Буян ми вятър повяло,// дребен дъжд заваляло.// Дафинка мома пувлече“. Защо еркечанката ще ходи да бели платна на далечната река Дунав? Може да се предположи, понеже действието се развива в минало неопределено време, че песента разказва не за Дафинка, а за нейната пра прабаба Дафинка, която навярно е живяла на брега на Дунав. Сюжетът е трагичен: отвлечената от Дунав героиня на песента не може да изплува и да се спаси, защото „косата ми съ закачи// на ракитови корени// на овчарови ремани“. Тук отново следва да се запитаме защо в еркечките народни песни и до днес се възпява далечната река? Най-вероятно спомените на нашите деди за преминаването на великата река са оставили незалечим белег в битието на еркечани! И това е криптираната връзка на Еркеч с Дунав. А географски погледнато Еркеч се намира на стотици километри на юг от Дунав и това означава, че реката не би трябвало да бъде конкретен обект на еркечкото песенно творчество. Но въпреки това, наред с разгледаните, има още много други еркечки песни, свързани с река Дунав и с Черно море – „Шейка /лодка/ се пръбърна /преобърна/“, „Седнала е майка край море“, „Брой като за булка тръгнали“, „Копала е Дивда край море лозе“ и други. И още нещо: в еркечката мера има местност Гемиджийската стока и река, на чийто бряг има останки от каменни колове, на които нашите деди са връзвали гемиите. Посочените факти подсказват, че еркечани са управлявали и придобивали опит да управляват гемии не само по Дунав. И както се разказва в песента, Стоян управлява първата гемия. Това ще рече, че еркечанинът е не само капитан на кораб, но коробът му води група от гемии. Може би затова за еркечките песни няма географски граници, защото еркечани карат гемии както по Дунава, така и в реката покрай Гемиджийската стока. Дунав наистина е далеч от Еркеч, но той е оставил незабравим спомен в сърцата и душите на еркечани. И те свързват Дунав с преминаването на техните деди през великата река. А това е връзка със създателя на Първата Българската държава кхан Аспарух. И още нещо много важно: песните се изпълняват на места, свързани с огромно въздействие на песенното творчество върху еркечани и най вече върху еркечките деца и юноши. Защото по откритост, масовост и патриотично магическо въздействие хорòто и лазарито в Еркеч са неповторими и незаменими. Има и още нещо. Вижте как са облечени момите на хорòто, какво художество е вложено във всеки елемент от тяхните дрехи! Това е живият дух, който не може да се опише с думи! Не може да се изкаже, а може само да се види. Може би облеклото на еркечани е най-близко до облеклото на древните българи! А може би облеклото е част от борбата за оцеляване и доказване превъзходството на еркечани над поробителите. А може да е част от стремежа на еркечани и в смъртта си да бъдат красиви: „Кога ме мале обесят// кога джанлати отстъпят,// пък ти мале мо пристъпи,// пъстри ми поли нареди,// кръстоват пелеш прикачи-//да видят, мале, хората// каква е Рада хубава,//  какви й пъстри полите“.

Драги еркечани! Приятели и последователи на Еркеч! Нека влезем за момент в ролята на еркечкия творец! Да наметним ямурлука, да приседнем до близката река, да си представим, че това е Дунав и разговаряме с великата река. Заслушани в ромона на реката, ние ще чуем не само споменатите еркечки песни и ще вдъхнем въздуха на техните думи, но ще се доближим до душевността на еркечани и ще проумеем много по-добре духа на нашите деди. Нека затворим очи и чуем как лазарките в Еркеч вървят из улиците и изпълняват завета на дедите ни: повтарят и препредават на следващите поколения спомена за великото събитие-преминаването на древните българи през Дунава. Да си представим как Дафинка бели платна, а еркечанката Радка седи край Дунав и разговаря с реката така, както говори с дружката си на хорòто. И ние наистина ще чуем метафоричния разказа на Стоян и гласа на неговата вълшебна медна свирка. И нашето въодушевение и вдъхновение ще ни накарат още по-силно да обичаме Еркеч. И нищо чудно нашето въодушевение да ни накара да тропнем „Конската“.

Ще си позволя да завърша с това, с което започнах: с отдалечеността и близостта до творчеството на Еркеч. Какво е близост и отдалеченост в душевността на еркечкия творец? Онова, което се губи с времето или това, без което не можем в нашето всекидневие. Да се вижда далечината в творчеството на Еркеч ще рече да се вижда онова, което го доближава до нас. Разглеждайки под такъв ъгъл еркечкия фолклор, пред нас се открива простор на мисълта и оня невидим коридор, по който се стига до важни за миналото на Еркеч факти. И следва да се вглеждаме както в близостта, така и в далечината на Еркеч, за да го виждаме в неговата цялост, за да възприемаме и представяме еркечани такива, каквито са и каквито трябва да ги знае светът.

От направеното изложение се убеждаваме, че словата на еркечките песни свидетелстват за изящния словесен вкус на еркечкия певец – той търси и намира думи-бисери, които най-добре изразяват чувствата на хората. Затова в езика на песните се крие огромна енергия и сила. Затова думите на еркечките песни са благи, красиви, благодатни, чаровни. Затова еркечките песни милват сърцето и галят душата на хората. И още нещо. Чрез песните се предава енергия, която кара хората да се веселят, помага им да се пренесат в друг свят и да се почувстват щастливи. Затова еркечани пеят по всяко време на деня, защото песните са част от душевността на Еркеч.

Драги еркечани! Успяхме с вас да разгърнем, разчетем и покажем малка част от живия вълшебен еркечки архив. Трябва с две черти да подчертая, че оставащите неразгърнати еркечки страници са много, а магическите еркечки песни още повече. Следователно, има широко поле за изучаване на богатата еркечка култура. И трябва да избързаме с изучаването и да го направим с такава огромна любов, с която се вдъхва душа във всичко. Защото когато влагаме душа в стореното, то остава и след нас за следващите поколения! И да не отлагаме работата с мотива, че има време и то е вечно! Защото времето тече. И не се усеща кога се мръква и кога се съмва. Да, време има! Но въпросът е, че времето на отделния човек е кратко и може да изтече преди той да е завършил набелязаната работа. Затова трябва да побързаме да разкажем всичко, което знаем за Еркеч!

*                          *                           *

Желая на всички ви усмихнати пролетни дни! И до весела среща на магическия празник на пролетта, маладостта и красотата – неповторимото Еркечко Лазари!

 

Проф. Петър Куцаров,

доктор на историческите науки