Стоичков на 50 години: Имам всичко, сбъднах мечтите си

Христо Стоичков празнува днес 50-ти рожден ден.

– Какво ще се промени за Христо Стоичков на 8 февруари?
Нищо няма да се промени нито на седми, нито на осми. На седми стават 28 години от сватбата ми с Марияна. Заедно ще сме с нея и дъщерите. И връзката ни е по-силна отвсякога. Затова не искам нищо да се променя. Радвам се на живота, наистина. Дори и на това, когато сутрин стана и нещо ме боли. Значи още сме живи.

– Кой е най-хубавият подарък, който си получавал за рождения си ден?
Подаръци много, важни са уважението и хората около теб. Тази година ще е малко по-различно, защото татко вече го няма, лека му пръст. Но… трябва да продължим напред. Имах много хубави и щастливи моменти през тези 50 години. Направих и грешки, няма безгрешен човек. Но най-важното – сбъднах мечтите си. “Златната топка”, “Златната обувка”, две хубави деца, добро семейство, верни приятели.

– Както се казва в песента: “Мъжът на 50 е стара пушка!”…
Стара пушка с нови патрони! Все ще смажем пушката да гърми по-добре.

– Влезе в темата за семейството – знаем колко държиш на него. Как преживя тези гадни писания, които имаше за отношения с родители, разводи?
Платени статии от някой известен с неговата неизвестност… Малко съм им обръщал внимание, защото знам силата на моето семейство, знам силата на Марияна, знам силата на моите родители, знам силата на моите приятели, знам това, което преживяха моите деца. Това е по-силно от това какво е надраскал някой галош.
– Обещал си поне още веднъж да направиш хората, които те обичат, щастливи – на 20 май.
Това сега ми е голямата мечта – на 20 май да съберем най-славните футболисти, с които съм играл – с тях и срещу тях. Да стане празник не за Христо Стоичков, а за всички, които ще дойдат. Да съберем такива великани в малка България и да им покажем хубавата страна на държавата. България я прославихме най-вече със спортистите. Факт е. Да започнем първо от дамите – Стефка Костадинова, Таня Богомилова, Мария Гроздева, Мария Петрова, Илиана Раева. После Вальо Йорданов, Любо Ганев, Боре Кьосев, Братан Ценов… Ще изпусна някой, нека да не ми се сърди. Всички те са дали нещо на България, затова съм горд, че през тези 50 години опознах такива истински спортисти и приятели. За тях и за всички ексфутболисти, с които съм играл, има една специална ложа, за да се чувстваме горди един с друг.
Защо избрахте 20 май за Големия мач?

– Това е паметна дата за нашия футбол – за първи път българин стана европейски шампион във футбола. Отборът, в който навремето ти беше тартор, сега вече властва в новия век. Пътува в самолета на „Барса” за церемонията „Златната топка” в Цюрих. Как се чувстваше сред днешните идоли?
Щастлив, горд и… уважаван. Днешната “Барса” върви по пътя, който ние започнахме в трудните години, когато “Реал” (Мадрид) властваше в испанското първенство. Знаят го и го оценяват всички днешни звезди начело с Лео Меси. Няма: “Ние сме спечелили това”, “Ние сме най-велики”, “Ние сме най-добри”. Те знаят, че историята се гради.
Как е възможно един петкратен носител на “Златната топка” като Лео Меси да е толкова “земен”?
Учудва ме с неговата човечност, привързаност, скромност. Винаги усмихнат. Бяхме двамата един до друг в самолета и много неща си споделихме. Видях и един много по-улегнал Меси, вече е баща.

– Навремето ти и Ромарио променихте нападателния футбол, пратихте го в ново измерение. Коя двойка прилича на вас в съвременния футбол?
Никога не съм обичал да сравнявам. Да, с Ромарио бяхме като наемни убийци. Но зад нас бяха Лаудруп, Бакеро, Чики, Еусебио, Амор, Гуардиола. И когато те хванеха съперника на „едно докосване”, направо го правеха пиян. Реално това беше началото на „тики-така” през новия век.

– Помниш ли първия си гол за “Барса” в дербито с “Еспаньол” – 1:0 на техния стадион…
Имаше голямо напрежение. Но успях – дерби, дебют и гол. Първата ми целувка с публиката.

– Сицилианците казват, че понякога от малки беди се раждат големи печалби. Имам предвид настъпването на съдията. Тогава беше една малка драма, а всъщност тя помогна да се изстреляш нагоре в Каталуния.
Минало-заминало. Направих грешка и се извиних сто пъти за нея. В крайна сметка обаче заради това настъпване хората ме заобичаха още повече. Казаха: „Той брани честта на “Барселона” и Каталуния повече от всички ни!” Това ми даде вяра, самочувствие и се върнах много по-силен.

– Йохан Кройф някога критикувал ли те е за постъпката със съдията?
И той имаше малко вина, за да постъпя така. Първо той започна да оспорва решението на съдията, после аз и тя стана една такава – никаква. В крайна сметка той ме защити най-много.

– Разкажи за първия си мач за България?
Беше срещу Белгия на “Васил Левски” през 1987-а. Победихме с 2:0, но за мен беше много важно как ме приеха батковците в този момент. В националния отбор бяха изключително големи футболисти. Да започнем от вратата – Борислав Михайлов, Пламен Николов, Георги Димитров, Петър Петров, Аян Садъков, Наско Сираков, Лъчо Танев, Гошо Йорданов, Божидар Искренов. Те ми подадоха ръка. Не ме беше страх. Напротив! Бях много спокоен, уверен. Това, което ми беше поставено като задача, мисля, че го изпълних. Детайли от мача? Стана един фаул. Казах на Наско – ще центрирам, стой само там и топката ще те удари по голямата ти глава и ще влезе…”

– Той ще ти ги върне тези думи…
Майтапя се, разбира се. За мен Наско е един от футболистите, които най-много са ми помогнали в националния отбор. Независимо че е противник в моята кариера, но в националния отбор никога не сме се делили. И до ден днешен никога не съм делял националния отбор на цесекар, левскар, славист, ботевист.

– Не те разбраха обаче, когато беше селекционер на националния отбор?
И какво стана? Стигнахме 22-23 точки и не можахме да се класираме. И кой загуби? Вие си отговорете. Сега сме с пет точки, с осем точки и искаме да играем бараж. Няма как да стане.

– След кой мач в националния отбор си се чувствал най-радостен?
Естествено, че през 1993-та на „Парк де Пренс”. Без тази победа нямаше да сме на световно, да покажем на света България и да върнем усмивките на хората у нас.

– А най-нещастен? Не съжаляваш ли, че България не игра финал на световното през 1994-та?
Лесно беше да ни премахнат. Интересите на големите налагаха финал Бразилия – Италия. И го направиха. Испания например не заслужаваше да падне срещу Италия, но един червен картон на Луис Енрике промени мача. Когато Бразилия победи Швеция с 1:0 на полуфинала, също имаше много полемики. В крайна сметка всеки един от тези, които бяха в ложите, които разбираха много от футбол, днес не са вече там, но това не е утеха.

–Някои “разбирачи” те критикуваха за това, че постоянно говориш колко корумпирани са ФИФА и УЕФА. Твоят отговор?

– Не, те не са корумпирани, те са… добре подредени, както се шегуваха някои от босовете на тези организации. Но сега така се подредиха, че повече от половината ги няма и мерят раираните костюми за едно не много приятно място.

– Коментира ли се тази тема в Цюрих, когато беше на галавечерта?
Естествено. Имаше някои, които носеха някакви подаръци, даваха нещо за спомен от тази церемония и викам: “Ей, ти с коя емблема си?” Той отговаря: “Ами на ФИФА.” Казвам: “О, ти си от тези, дето пипат!” Отговаря: “Не, аз съм чист.” Викам: “Добре, донеси тогава една вода, донеси два сувенира и се спасявай.”

– Вярваш ли, че футболът ще се излекува от този тумор?
Не.

– Гледаш ли с времето по-отвисоко на тези неща? Сега си в Маями, спокоен живот…
Аз съм много спокоен, защото винаги това, което съм го казвал, след време се е случвало. За съжаление на онези, които ме критикуваха във времето – знайни и незнайни, защото искаха да кажат: “Абе, той това, той онова… Провали се като треньор и се прави на еди-какъв си…” Но защо не ги постигнахме тези успехи без мен? Как да стане? Как, когато държавата абдикира от спорта?! Нещо повече – тя абдикира от самата себе си. И когато никой не се наема да помогне, нашата малка държава се надява на един-два спорта вече. Само плюене, само критики, само завист! Може да харчим за три километра асфалт, за някой покрив, да си направим улицата пред нас, да сложим две площадки гаргите да кацат по тях… Но за спорта ние не мислим.

– В навечерието на рождения ти ден предлагам нещо по-приятно за финал. Лов, голф, риболов… Кое е любимото хоби на Христо Стоичков?
Футболът е на първо място. Никой не може да ми го вземе това. Удоволствието е това, което съм преживял по зелените терени, то ще остане в моето съзнание, каквото и да се случва. И лов, и риболов, и голф, и екскурзии, и круизи и каквото искаш… Но на първо място аз оставам с моя любим спорт – футбола. Така ще бъде, докато съм жив!
– Какво да очакваме през следващите 50 години от Христо Стоичков?
Е, няма да очаквате да взема “Златна топка”, няма да очаквате да взема “Златна обувка”, няма да очаквате пак да се кача пред английската кралица на парапета на “Уембли” с купа в ръка… Очаквайте неочакваното и това, което досега винаги съм бил – честен, свободен и директен.

Източник: в. Труд